Призована от сенките
- Автор: Ченс Карен
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Призована от сенките». Краткое содержание книги:
— Какво за тях? Нормалните не могат да я видят, Каси, не повече, отколкото могат да видят някоя от татуировките.
Той приятелски хвана ръката ми.
— Трябва да разбереш, че така наречената магия, която си виждала през целия си живот, е само върха на айсберга. Тези нещастни копелета, които вампирите използват, за да им изграждат защитата и така нататък, са от най-лошо качество. Ако имаха някакъв истински талант, каквито и проблеми да предизвикваха, те биха били пренебрегнати или биха ги скъсали от бой и върнали на работа. Или ако е нещо наистина отвратително, те биха избягали и биха се присъединили към Тъмните — само че дори те не биха приели издънки. Тези магове, които свършват, работейки за вампирите, владеят достатъчно магия, за да се квалифицират като заплаха — за себе си и всички останали. Не биха могли да направят сложно заклинание, дори животът им да зависеше от това. Стой с нас и ще видиш истинска магия.
Приткин спря и извади нещо от джоба си.
— Добра идея — изкоментира той, и секунда преди да го направи, вече знаех какво ще се случи. Не беше видение, просто моя тип късмет. Идиотът щеше да хвърли мистериозната руна.
Аз залегнах и се опитах да смъкна Мак заедно с мен, но краката ми се оплетоха в подгъва на тежкото палто и трябваше да го пусна, за да омекотя падането си. Порязах дланите си на твърдата като камък земя, а болката и последвалото боричкане да се освободя от палтото отвлече вниманието ми за няколко секунди. Имаше проблясване на светлина и пукот, като от много голяма тапа за шампанско. Когато погледнах нагоре отново, Приткин и Мак бяха изчезнали.
Въпреки че виждах на добро разстояние във всяка посока, нямаше нито парче дреха, нито отпечатък от крак, които да покажат, че са били там. Опитах се да ги намеря чрез моите сетива, но нямаше необичайни вибрации. Това беше почти толкова странно, колкото изчезването — голям магически обект току-що се беше задействал, но нямаше дори метафизическа вълна на мили разстояние. Единственото нещо, което можех да доловя, бе лекото жужене на щитове на МАГИЯ от северозапад. Нищо не разбирах. Ако руната бе убила Приткин и Мак — дори и да бе разградила телата им — би трябвало да мога да видя техните духове. А, засега, не можех. След като извървях един голям кръг около мястото, където маговете изчезнаха и не можах да измисля нищо, се съсредоточих върху моето положение. То не беше добро.
Бях на мили разстояние от Вегас, без храна, вода или транспорт. По-зле, единственият близък източник на тези неща беше МАГИЯ, където пребиваваха половината хора, които ме преследваха. Да нахлуя вътре, дори за мен, би било безразсъдно, дори и Били да е там да помогне. Но той, както и маговете, в момента липсваше. Започна да ме тревожи мисълта, че може би руната може да унищожава дори и призраците и затова не можех да видя духовете на Приткин и Мак. Бързо отхвърлих тази мисъл, щом започнах да треперя. Били беше досадник, но беше с мен през някои доста луди моменти. Беше ми трудно да мисля за това какво значеше да си наистина сам, без нито един човек, който можех да нарека съюзник — дори и мъртъв такъв.
Единствената добра новина бе, че носех достатъчно амуниции, за да поведа малка война. За жалост, трябваше да прогонвам враговете си, като ги замерям с тях, защото нямах оръжие. Приткин не бе предложил да ми даде, а моят Смит енд Уесън беше в чантата ми, която Мак бе натъпкал в раницата си — раницата, която носеше.
Наблюдавах прекрасния пустинен залез с надигаща се паника, когато забелязах нещо малко и тъмно в небето. Беше нещо малко, подчертано от лъчите на залязващото слънце, но се уголемяваше бързо. Почти нямах време да се сетя, че Мак бе прав и това наистина ми напомняше на „Вълшебникът от Оз“, преди да стане толкова огромно, че закрие, каквото оставаше от слънцето. Залегнах, свивайки се в дебелото палто, докато в главата ми се появи образ как аз лежа под къщата на Дороти с моите мъртви крака нагоре. Жалко, че бях загубила обувките от Данте, биха били перфектни за случая.
Моят вътрешен монолог започна да шумоли, когато нещо огромно удари земята наблизо с разтрисащо костите тупване. Градушка от камъни и пръст заваля върху мен и аз загубих разсъдъка си. Той истерично настояваше, че да бъда смазана до смърт не би било честно — бях само малка раздразнителна ясновидка, а не зла вещица — когато калната буря най-после отмина.
Надзърнах от вътрешността на палтото, но нямаше маймуни или жълти тухлени пътища наоколо. Но имаше къща. На изпълнените ми с прах очи им отне няколко секунди, за да разпознаят, че структурата, седяща толкова нелепо на пустинния пясък, не бе мошеническа фермерска къща от Канзас, а модерно студио за татуировки с неговия неонов знак, който мигаше радостно като усмивката на Мак.