Смърт заради смъртта

Зави зад ъгъла и бавно тръгна покрай стобора, ограждащ платения паркинг. Мястото беше затънтено и неприятно. Веднъж тя от любопитство потропа на будката на пазача, попита го нещо без никакво значение, просто така, да го разговори, и разбра, че в случай на неприятност не би могла да разчита на него. Паркингът се охраняваше поред от двама заядливи старци, които предпочитаха да пият, да спят и да „забраняват което не е редно“, а за всичко останало изобщо не ги, беше еня.

Сърцето я присви, преди още да осъзнае, че вижда точно пред себе си силуетите на няколко мъже. „Така си и знаех, че рано или късно това ще се случи“ — обречено си помисли тя и вкопчи пръсти в дръжката на големия спортен сак. В сака бяха служебното й удостоверение и ключовете от апартамента й и от кабинета на „Петровка“. В портмонето нямаше много пари и не й беше жал за тях, защото сравнени с перспективата да загуби удостоверението и неприятностите от това, всякакви суми направо бледнееха.

Тя моментално прецени, че освен сака, няма какво друго да й вземат. Не носи пръстени и обици, якето й е най-обикновено, така че ако тези мъже са решили да я ограбят, определено ще вземат сака. Просветна й слабата надежда, че може да й се размине… Но по начина, по който силуетите внезапно се прегрупираха и тръгнаха към нея, разбра, че няма надежда. В тъмното Настя не виждаше лицата им, но определено почувства вълната от злоба и агресия, която излъчваха. „По дяволите сака, поне да не ме убият!“ — само това успя да си помисли, вече примижавайки от ужас. Единият от мъжете беше съвсем близо, тя дори усети дъха му върху лицето си — лъхаше на ягодова дъвка.

И в този момент някъде съвсем наблизо гръмна изстрел.

След миг запищя някаква автомобилна аларма.

Наобиколилите Настя сенки замряха. Най-поразителното за нея беше, че мъжете не издадоха нито звук, не си размениха нито една дума. В следващата секунда хукнаха в различни посоки. Дори за миг й се стори, че нищо подобно не се бе случило, че всичко й се е привидяло. Алармената инсталация продължаваше да пищи на пресекулки, после премина на тихо, гадно врещене. Настя се огледа и забеляза, че към нея се движи милиционерска патрулна кола. Колата се движеше със средна скорост, подмина я и се скри зад завоя. Сигурно отиваше към мястото, откъдето току-що бяха стреляли.

Настя стоеше като вкаменена. След преживяния страх краката едва я държаха, трескаво вкопчената в сака ръка беше изтръпнала, по гърба й се стичаха капки пот. Зад себе си чу нечии стъпки и отново се сгърчи от уплаха. Но мъжът, който мина покрай нея, дори не се извърна, просто продължи пътя си. Тя се овладя и тръгна след него. В тъмното не можеше да разбере дали е млад или стар, но ако се съдеше по походката и осанката му, на него можеше да се разчита, ако пак се случеше нещо непредвидено.