Смърт заради смъртта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #5
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-924-X
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смърт заради смъртта». Краткое содержание книги:
— Доста пламенна излезе речта ви — сухо отговори Алхименко. — Можете да смятате, че сте ме убедили в бедственото положение на Института. Конкретни предложения ли имате или мога да приема изказването ви просто като плач на директорско рамо?
— Николай Николаевич, Институтът може да се обърне към Министерството на науката с молба за увеличаване на щата. Ако ни дадат допълнителни бройки, ще съберем умни младежи, завършили вузовете, и поне малко ще разтоварим онези, които не могат да си завършат дисертациите.
— Сигурен ли сте, че ще можем да намерим хора при нашите смешни заплати?
— Дори да не намерим, ще дадем на онези, които вече работят при нас, по още половин бройка. Хората трябва да се стимулират, Николай Николаевич! Инак никога няма да се измъкнем от дупката, в която сме хлътнали. Работата все повече ще се увеличава, а научните работници ще намаляват.
— Министерството няма да се съгласи — отсече Алхименко и изпи до дъно чая си, в който плуваше прозрачно парченце лимон.
— Но защо? — възрази Гусев. — Николай Адамович Томилин според мен има прекрасно отношение към нашия Институт, а и лично към вас. Той е наш наблюдаващ и именно на него ще възложат да реши въпроса. Сигурен съм, непременно ще ни помогне.
— Аз пък не съм сигурен.
— И все пак трябва да опитаме — продължи да настоява научният секретар. — Не бива да седим със скръстени ръце и да гледаме как се руши научният потенциал на Института. Ще подготвя писмото до министерството, съгласен ли сте?
— Не! — рязко отвърна Алхименко. — Не искам с нищо да бъда задължен на Томилин. Няма да пращаме ни каква молба до министерството. Споделям вашата тревога и ще помисля какво може да се направи. Но не и чрез Томилин.
Директорът скочи от мястото си и тръгна към изхода дори без да пожелае на Гусев приятен обяд. Впрочем учтивостта едва ли би помогнала в случая: след неприятния разговор с директора научният секретар напълно загуби апетита си.
Константин Михайлович Олшански се втурна в кабинета си и яростно затръшна вратата. Не можеше да понася да разговарят с него като с хлапак. Минаха времената, когато всички размахвахме гласността като байрак и си позволявахме да настояваме на всички въпроси да ни се дават точни и ясни отговори. Всичко се връща в старото русло, отново се появиха тайни, многозначителни премълчавания, приказки за политическата недалновидност и за необходимостта да се дава подкрепа на легитимната власт.
Допреди малко той беше при градския прокурор, беше се опитал да изтръгне от него отговора: защо все пак Григорий Войтович е бил освободен от ареста. Следователят Бакланов не можеше да обясни нищо разбираемо, защото напоследък мозъкът му беше зает изключително с проблемите на жилищното законодателство: в свободното от спане и ядене време припечелваше като консултант в някаква фирма, която се занимаваше с преразпределение на комунални квартири, както и с покупка и продажба на жилища. Дотолкова пренебрегваше служебните си задължения, че дори не обръщаше внимание на разни глупости, като например странните и неочаквани разпореждания от страна на ръководството. Спомняше си само, че бяха пуснали Войтович, преди официално да му бъде определена мярката за неотклонение задържане под стража. До онзи момент той беше просто задържан и можеше да остане в килията три денонощия, докато не бъде взето решение: да го арестуват ли или да го пуснат. Беше взето решение да го пуснат. И какво толкова? Ръководството може да си има какви ли не свои съображения за това.
— Абе какво общо има ръководството? — беснееше Олшански. — Та вие сте следовател, разполагате с процесуална самостоятелност, това трябваше да бъде ваше решение, а не решение на ръководството. То само го потвърждава или не го потвърждава. Ами защо вие взехте такова решение?
— Ами… — Бакланов сви рамене, — намекнаха ми и аз приех. Кой не би направил така, сякаш не знаете.
— Кой ви намекна?
— Районният прокурор.
— А той на кого се позова? На него кой му е намекнал?
— Градският.
И ето че сега градският прокурор, изтънко усмихнат и засуквайки нищо неозначаващи фрази, обясни на Олшански, че има неща, които не е прието да се обсъждат, най-малко пък със следователи. А основания за решението имало, и то много солидни! „Можете да ми повярвате, Константин Михайлович, имаше основания.“ Нищо повече не успя да получи, освен няколко мъгляви намека за интересите на страната и за устна молба от заинтересовани органи. Какви интереси на страната? Кои заинтересовани органи? Мълчание…