Светлият лик на смъртта

По този начин три точки от дългия маршрут бяха повече или по-малко потвърдени, но все пак оставаха съмнения за това къде е била Сергиенко от шест до девет и по времето между пейката и гробищата. При умела организация в първия или във втория интервал тя спокойно е можела да извърши убийството. Така поне разсъждаваше Настя Каменская.

— Ами ако наистина Люба е убила Людмила, а в черквата и при Леваков е ходела, за да отклони подозренията от себе си? — каза тя на Коротков. — Да, искала е смъртта на бившата си приятелка, но това е разбираемо — ревност, яд, отчаяние… Човек може да стори какво ли не поради болен разум. Нали не си мислите, граждани милиционери, че аз съм унищожила Мила с гробищните си магии!

— Да, гражданите милиционери наистина не си мислят това — унило потвърди Коротков. — Какво ще правим сега, Ася? Съвсем затънахме в това дело, а отникъде не проблясва никаква светлинка. Усетът не ти ли подсказва нещо?

— Мълчи, сякаш има сливи в устата — призна тя. — Но и историята с писмата мира не ми дава. Има нещо нечисто в нея, Юра. От една страна, изобщо не е ясно откъде се е взело писмото на Дербишов и защо той отрича да го е писал. От друга страна, не разбирам защо Стрелников го е пазел. Пазел е и неговото, и другите две писма.

— А какво казват експертите? Ти обажда ли им се днес?

— Страх ме е от тях. — Настя се сви зиморничаво. — Вече ми крещят. И без това през последните два дни съм им се обаждала по десет пъти.

— Леле-леле, уплашената! — присмехулно възкликна Коротков. — Намери ли се някой, дето те плаши — няма да изкара и ден повече на тоя свят. Предлагам бартер. Ти ми наливаш чаша от живителната черна напитка, наречена кафе, а в замяна на това аз ще се обадя в лабораторията и ще поема удара.

— Става.

Настя включи бързовара и извади от шкафчето две чаши.

— Юра, да не си помислиш, че ми се свиди кафето, аз нежно те обичам и съм готова по пет пъти на ден да те черпя, но все пак ми е интересно.

— Какво ти е интересно?

— Защо вечно нещо просиш или врънкаш? Ту кафе, ту цигари, ту захар. Какво, чуждото ли ти е по-сладко? Прекрасно знам, че не си алчен или свидлив, готов си да свалиш последната си риза и да я дадеш, ако някой от нас е в нужда. И после — никога не просиш пари. Обратното — щедро даваш назаем, но никога не вземаш. Значи причината определено не е в любовта ти към келепира. Каква е обаче, кажи ми?

Коротков замислено се усмихна, заровил ръка в гъстата си, отдавна неподстригвана коса.

— Абе знам ли, Аска! И аз понякога се чудя. Защото в бюрото ми има същата такава кутия кафе, буквално вчера я купих, имам и електрически чайник, и захар, и чаши. Но дали при теб ми е по-вкусно… не знам. Не, друго е. Ето, сега се замислих и разбрах, че ако трябваше да си направя кафето сам в твоя кабинет, нямаше да го направя. Сигурно за мен е важно не чуждото, а онова, което ми дават чуждите ръце. Сякаш се грижат за мен, разбираш ли?