Призрачна музика
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #20
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0612-3
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Призрачна музика». Краткое содержание книги:
— Не е от вчера — проточи Гмиря, загледан през прозореца, — не е от вчера. А откога е? Виж какво, скъпи приятелю, плюй си на петите, обади се на Селуянов и разровете всичко около тази бабичка. Ако трябва, цялата земя прекопайте, но трябва да съберете урожай. Искам колкото се може по-бързо да узнаем за нея всичко, което изобщо може да се научи. Затворих Дударев, но това вече не ми харесва. Някой иска да го накисне и го прави умело, хитро и ефективно. Единственият факт срещу Дударев е това, че убитата все пак е негова жена, макар че уж се е качила в колата случайно. Тази случайност би могъл да предвиди и да скрои единствено самият Дударев. Така че засега не свалям подозренията от него, но бабичката със снимката също никак не ми е симпатична. Тук се крие нещо заплетено.
— Ами ако някой е подхвърлил снимката на бабичката, за да постави под съмнение резултатите от разпознаването? — предположи най-ненадейно Сергей. — Не се сетих веднага, но би могло да е и така.
— Би могло. Но е много съмнително.
— Защо да е съмнително?
— А къде е гаранцията, че ние ще намерим тази снимка? На Романова внезапно й прилоша — никой не би могъл да предвиди това. Ти отиде да вземеш нещата й, а това беше мое решение, лично мое. Между другото — и твое. Но ти можеше и да не се съгласиш, защото не си длъжен да го правиш, и както се постъпва в такива случаи, ние щяхме да се обърнем към домоуправителя, да му дадем ключовете и да го задължим да помогне на обитателя на блока. А освен това снимката не е била на видно място и нищо не гарантира, че някой изобщо би я намерил. Не, Серьожа, версията ти с подхвърлените улики не се връзва.
— Не, връзва се — заинати се Зарубин. — Днес намерих снимката случайно и никой не е предполагал, че ще стане така. Но те са я подхвърлили, за да я намерим, само че при други обстоятелства. Например следните. Романова влиза в ролята на свидетел и разпознава Дударев. Разпознава го, защото наистина го е видяла пред апартамента на Костя Вяткин. А след това ни подхвърлят информацията, че баба Клава е замесена в нещо тъмно и дори престъпно, и ни дават такива основания, че вие, Борис Виталевич, няма да имате друг избор, освен да направите обиск в дома й. И тогава снимката излиза на бял свят. А вината на Дударев веднага е поставена под съмнение. Елегантно, нали?
— Горе-долу — съгласи се Гмиря — звучи симпатично. Не, Серьога, ти не ставаш за следовател, трябва да правиш криминални филми. Фантазията ти е страхотна. Значи ще направим така — вие ще проучвате старицата и ще изясните всичко възможно около нея, включително и твоето шантаво предположение. Кой е имал ключ от жилището, кой е можел да подхвърли снимката, кой е посещавал дома й и се е ползвал с толкова голямо доверие, че домакинята да го остави сам в стаята. Колко време е необходимо, за да вдигнеш дивана и да мушнеш снимката между вещите?
Сергей се замисли, като повтори наум движенията, които извърши днес.
— Ами… ако на дивана няма нищо, което предварително трябва да се махне, са нужни седем-осем секунди. Но той скърца, Борис Виталевич. И се чува в целия апартамент — диванът е вехт.
— А Романова не е ли малко глуха?
— Май че не е. Чува добре.
— Значи това е работа или на някого, който има ключ, или на някое доверено лице, което остава само в апартамента. Търси, младежо, дерзай. Версията ти е много засукана, но е красива. Харесва ми. Знаеш ли защо?
— Защо? Общо взето се досещам, но ми кажете и вие.
— Не защото много те обичам. А защото никак не обичам господин Дударев. Просто не ми харесва — и толкоз! Подозирам го и с всеки изминал ден подозренията ми стават все по-силни и по-категорични. Разбираш ли?
— Разбирам — подсмихна се Зарубин. — Много добре ви разбирам, Борис Виталевич. И аз не го харесвам. Може да съм измислил тази версия точно защото никак не ми харесва.
— Браво на теб, умнико — успокоен, въздъхна Гмиря. — Действай. С теб работим заедно за пръв път, но имам чувството, че няма да е за последен. Дерзай.
— Ще се старая.
Адресът на Центъра за защита от стреса бе написан на визитната картичка, която Артьом Кипиани даде на Настя, но се оказа доста трудно да намери самата фирма. Настя трябваше да обходи надлъж и нашир цялото каре от сгради, докато открие нужната врата. Веднага след вратата започваше дълъг коридор, облян в светлина, идваща от стаите. Очевидно тук вратите не се затваряха. Настя надникна в първата стая. Там седеше приятна на вид жена с очила и пишеше нещо в дебела тетрадка.