Сибирски тайни
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #32
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1710-5
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Сибирски тайни». Краткое содержание книги:
Ястието обаче се оказа неочаквано вкусно. А виж, разговорът си оставаше все така скучен за нея.
Тя дояде кашкавала, тихичко стана и се прибра в къщата. Вратата към кабинета на помощничката беше открехната, Настя учтиво почука и надникна.
Ина седеше пред компютъра и бързо пишеше някакъв текст. Вдигна глава и се усмихна, щом видя Настя.
— Да, Анастасия Павловна?
— Заета ли сте? Да не ви попречих?
— Глупости! — решително отговори Ина, стана и отмести стола. — Случило ли се е нещо?
Настя поклати глава:
— Абсолютно нищо. Просто избягах от мъжкия купон, те обсъждат въпроси, от които нищо не разбирам. Ще ми се да изпия едно кафе на спокойствие, но не знам удобно ли е да отида в кухнята и да помоля Надя.
Ина отново се усмихна и Настя си помисли, че въпреки некрасивите черти на лицето й, усмивката й е много чаровна.
— Ами я аз да ви донеса, Анастасия Павловна. И за себе си ще взема.
— Съгласна съм — кимна Настя. — Но при условие, че няма да ме наричате по бащино име. Просто „Настя“ е напълно достатъчно.
Ина донесе кафетата и двете седнаха на меките фотьойли в хола.
— Удобно ли ви е в къщата на Пьотър Сергеевич? — попита помощничката. — Трябва ли ви нещо? Всичко наред ли е? Ако има проблем, кажете ми веднага, ще уредим да се оправи.
— Всичко е идеално — искрено я увери Настя. — Стаята е удобна, храната е превъзходна, домакинът е изключително приятен човек. Вярно, със своите особености.
Ина я погледна заинтересовано.
— Какво намеквате?
— А, нищо.
Настя отпи от кафето, което беше силничко за вкуса й.
— Кажете, Ина, не ви ли е трудно да работите с Пьотър Сергеевич?
— Да ми е трудно ли? — Помощничката сякаш беше искрено учудена. — Та защо?
— Ами понеже ви безпокои за всяка дреболия. И ви кара да изпълнявате ролята на негов телефон. Вече на няколко пъти пред мен ви помоли да съобщите нещо на Надя, макар че много по-просто би било той да й го каже направо. Дори с приятелката си се свързва само чрез вас, нито веднъж, откак сме тук, не е разговарял с нея. А инак постоянно чувам: „Ина, обади се на Галина и й кажи…“. На мен, честно да ви кажа, това ми изглежда малко странно. Или той по някакви причини не обича телефоните? Нали знаете, има една такава форма на невроза, когато човекът се бои, че телефонът излъчва някакви опасни за здравето вълни и е по-добре да го държи по-далече от себе си. А?
Ина я гледаше от упор, усмихваше се, но мълчеше.
— И този разговор с вас за лекаря също ме смая — продължи Настя. — Кажете му какво ме боли и решете проблема така, че да не ме боли. Да ви призная, за мен това е просто театър. Безспорно Пьотър Сергеевич е чудесен човек и гостоприемен домакин, а и всеки от нас има право на малки странности. И аз по никакъв начин нямам намерение да го обсъждам. Но същевременно разбирам, че вероятно е трудничко да работиш с такъв човек. Така че моят въпрос беше всъщност не за него, а за вас.
Сега вече Ина се разсмя съвсем открито, но тихичко, а нейните малки, силно гримирани очи излъчваха весело лукавство.
— Аз обожавам Пьотър Сергеевич — меко отговори тя. — Само да знаете колко приятни минути прекарвам вкъщи, докато разказвам за всяка странна постъпка на Ворожец! Имам чувството, че с мъжа ми дори някак се сближихме, откак Ворожец ме взе на работа — та той е неизчерпаем източник за нашите домашни шеги.
— И всичко това не ви дразни? Всичките тези „обади се на Галина“ и „кажи на Надя“? — не повярва Настя.
— Ооо, вие почти нищо не сте чули! За Пьотър Сергеевич аз съм ръце, крака и език. Само очите и ушите му са си негови. Е, и мозъкът, естествено. В мобилния му телефон са запаметени единствено три номера: на началника на полицията, на кмета и моят. Толкоз. На никого другиго и по никакъв повод той не се обажда сам.
— Но защо?
Ина я погледна замислено, сякаш преценяваше има ли смисъл да обяснява тези неща на гостенката.
— Разбирате ли, Настя, Пьотър Сергеевич е имал много сложно детство. Не знам дали ви е разказвал…
— За майка си, която е била алкохоличка ли? Разказа ми.
— Е, тогава подробностите няма да ви изненадат. От малък той е мъкнал всичко на раменете си. И майка си, и жилището, и себе си. Миел е, готвел е, перял е, а на всичко отгоре и е печелел. И толкова се е претоварил с работа, че когато станал достатъчно заможен, си казал: „Вече никога нищо няма да правя сам. Ще плащам всичко да се прави вместо мен и за мен. Вече пръста си няма да мръдна“. Ето такава е странността на моя работодател. Той може денонощно без прекъсване да седи над документите, лично да провери всяка цифра в отчет, всяка буква в договор, но за неща, които са свързани с неговия личен, битов живот, принципно нищо не би сторил. Не е мързелив, не, работяга е, но ето, такава особеност има… Може да се обади на началника на полицията или на кмета и да реши сложен проблем. И същевременно няма как да надвие себе си и да позвъни на майстор, за да поиска той да поправи някое кранче. За майстора съществувам аз. Изобщо не разговаря с персонала, с всички общува само чрез мен. Дори с директорите на своите предприятия. Естествено, решава деловите въпроси лично с тях, но сам за нищо на света не би определил среща и съгласувал ден и час. Например трябва му директорът на химкомбината. „Ина, извикай ми Парфьонов за седемнайсет часа.“ Аз се свързвам, научавам, че директорът на комбината заминава за областта в един следобед, тоест може да дойде при Ворожец предобед, за да не закъснее. Но по това време Пьотър Сергеевич е зает, планирал си е някакви други работи. Докладвам му. В отговор получавам: „Намери начин да оправиш това“. Как да го оправя? Да отменя сутрешните задачи? Да отменя пътуването на директора до областта? И така е почти всеки ден.