Сибирски тайни

— Кога ще стане? — попита той с надежда.

— Ами нали искаш по-бързичко — насмешливо отговори жената. — През последните години за нищо не си ме молил, не както преди, когато просто мира нямах от теб. Затова ще свърша работата моментално.

— Какво ще ти дължа?

— Купи ми бонбони, ама хубави.

Майорът излезе от кабинета заедно с експертката, като предварително прибра папката с материалите в сейфа. Когато се върна, лицето му беше съсредоточено и сериозно.

— А ти ми разправяш, че ще се разминем с благодаря — избъбри ядосано. — При нас срещу едно „благодаря“ вече отдавна нищо не се прави. Сега ще трябва да й купувам бонбони.

— Аз ще купя — с готовност отговори Настя.

— Ами естествено — изпъшка той. — Няма аз да плащам за идеите ти, я. Ей сега ми се обадиха, отговорът на въпросите ти е готов. Нали разбираш — не е в писмен вид. Трябва да отида да чуя и да запиша. И да занеса една бутилчица в знак на благодарност. Ще се проточи това. Така че ти върви да си вършиш работата, утре се обади, ще ти кажа къде ще се засечем.

— Значи, днес няма да отидем на проспект „Ермак“?

— Ама за кога тепърва да ходим! Ако сега не ида при моя човек, докато си е на мястото, утре върви, че го търси. А няма да се освободя бързо, нали разбираш.

Тя разбираше. Двама добри познати, оперативни работници, топъл кабинет, краят на работния ден и една бутилка — това е комплект, който иска време.

Чувстваше се ужасно виновна, сякаш неволно, от едната глупост или недомислие бе въвлякла този добър човек в опасна авантюра. Щеше й се да направи за него нещо полезно.

— А искаш ли аз сама да отида на „Ермак“, да поразпитам за любовника с червената кола? — предложи тя.

Егоров се втренчи в нея, крайно възмутен.

— Без мен?! Ти как си я представяш тая работа?

— Много просто — сви рамене Настя. — Двайсет и пет години съм се занимавала с това. И продължавам и до днес. Какво сложно има?

— Да не откачи, а! — Виктор с усилие се сдържа да не повиши глас. — Представи си, че ти поискат документите? Ами че утре цялото управление ще знае как някаква неизвестна мошеничка се представя за служителка на полицията и задава въпроси по случая с Милюкова. После има да бера ядове.

— Е, Витя — засмя се тя, — ти за каква ме вземаш? Да не съм дете! Никакви служителки на полицията, никакви въпроси по случая. Обикновено разузнавателно препитване, провела съм ги хиляди през живота си. Нали ме е учил чичо Назар, да не забрави? Не бой се, няма да те подведа. Дай ми номерата на сградата и на апартамента, по-нататък ще действам сама. Ако има нещо интересно, ще ти пратя есемес.

— Ох, московчанке — тежко въздъхна Егоров. — Кой дявол ме наказа с теб…