Сибирски тайни

— Е, и с каква цел, смяташ?

— За да може, Витя, някой да го представи за собственик на този куфар. За човек, който постоянно купува вещи „Дари Сорено“ и когото са окрали на вашата гара. Купили са му чанта, калъфче за паспорта и колан — неща, които бият на очи и със сигурност ще бъдат забелязани в полицията. Неща, по които веднага ще определиш марката, защото Сорено е разработил за тези предмети уникален, неповторим дизайн. Вероятно са купили и дрехи, но аз проверих — визуално дрехите на „Сорено“ нямат отличителни знаци, така че е можело да не се охарчват и за тях. С часовника е същото, той няма особен, всеизвестен и добре разпознаваем дизайн. Не се наемам да съдя за обувките. Но и това, което вече изброих, е достатъчно, за да заподозрем, че си имаме работа с подставено лице.

— Сиреч, искаш да кажеш, че истинският собственик на куфара е мъртъв, а неговите вещи са били крайно необходими на някого? И понеже са скъпи, могат да се продадат изгодно дори за една трета от цената си. Или защото в тях има нещо, което е много нужно на някого?

— Е, за продажба бих се въздържала да твърдя. Ако някой иска да продаде вещи на убит човек, той или е алчен, или няма какво да яде. И в единия, и в другия случай не би се охарчвал за чанта, калъфче и колан. Те са все пак много скъпи, особено според средната заплата в Русия.

— Значи — замислено потропа с пръсти по бюрото майорът, — или в куфара има нещо важно и ние сме го пропуснали, или…

— Да — подзе Настя. — Или истинският собственик е жив и здрав, но поради някакви причини не може или не желае да излезе на светло. А иска да си върне куфара. За който знае със сигурност, че е намерен и е в полицията.

Тя премълча за бонбонената обвивка. Виктор и без това се съмнява в аргументите й, думите й за него са пълни щуротии, а ако сега разкаже и за някакви бонбони, ще й се надсмее и окончателно ще я вземе за фантазьорка и параноичка. Господи, колко често е чувала тези думи и от колеги, и от следователи…

Егоров въздъхна, потърка с пръсти носа си.

— Това са само предположения.

— Разбира се. Точно затова попитах за пръстовите отпечатъци по вещите в куфара. И затова донесох на Загребелни джоба със стерилно чисти листове. Е, какво, Витя? Ще се обадиш ли на експертите? Това е работа само за пет минути, такива изследвания правят дори не срещу пълна бутилка, а за едното „благодаря“. Но тогава до утре ще знаеш със сигурност дали Загребелни лъже, или не. Между другото, какво е правил той във Вербицк? Нали не е тукашен, доколкото разбрах.

— Каза, че е идвал в командировка, после се е върнал вкъщи, там имал спешна работа и по никакъв начин не можел да я отложи. Добре, придума ме, московчанке… Ай да му се не види! Ще ми докараш беля на главата. А сега никак не бива да се излагам, ама никак.

— Е, нали никой няма да научи — примирително се усмихна Настя. — Доколкото схванах, ти не позвъни на следователката пред Загребелни?

— Та да не съм идиот? — тросна се Виктор. — Изобщо никъде не съм се обаждал. Така, престорих се, че говоря с някого.