Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Джирики дойде преди зазоряване. Тлеещите въглени осветиха острите му черти в пурпурни отблясъци.

— Утре — каза той и приклекна, втренчен във въглените. — Преди обяд.

Еолаир разтърка очи, за да се разсъни. Беше спал на пресекулки, но все пак беше поспал.

— Утре? Какво искаш да кажеш?

— Утре ще започне битката. — Джирики го погледна с израз, който върху човешко лице би могъл да означава съжаление. — Ще е ужасно.

— Откъде знаеш, че ще започне точно утре?

— Защото ще е утре. Не можем да предприемем обсада — прекалено сме малко. Тези, които наричате норни, са по-малко от нас, но са зад огромна каменна черупка, а ние не разполагаме с машините, които простосмъртните използват в такива битки, нито с време, за да ги построим. Затова ще действаме по нашия си начин.

— Това има ли нещо общо с пеенето?

Джирики кимна по странния си птичи начин.

— Да. Приготви хората си. И им кажи така: какво и да си помислят и каквото и да видят, те се сражават с живи същества. Хикеда'я са като вас и като нас — тече им кръв и те умират. — Той изгледа Еолаир с безизразния си златист поглед. — Нали ще им кажеш?

— Ще им кажа. — Еолаир потръпна, приведе се по-близко до огъня и протегна ръце към тлеещите въглени. — Значи утре?

Джирики кимна и се надигна.

Най-добър шанс ще имаме, когато слънцето е високо. Ако имаме късмет, всичко ще свърши преди смрачаване.