Годината на Кобрата [bg]

— Мерире винаги е действал в интерес на нашия дом. Той ни информираше за онези фанатици, които продължават да следват налудничавите идеи на Великия еретик.

— Както ние някога.

Ай пренебрегна Нахтимин, който рязко пое дъх.

— Миналото — усмихна се той — се намира зад запечатани врати; пред нас стои бляскаво бъдеще.

— Мерире се опита да ме убие! — извиках аз. — Той и отвратителните му Вечерни прилепи ме преследваха из цял Ханаан.

— Нямам нищо общо! — изписка остро Мерире. — Аз бях изпратен от господаря, от Божествения — поправи се той бързо — да издиря последователите на Ехнатон и да разбера за намеренията на враговете ни. Използвах позицията си, за да се сприятеля с хетските принцове и да ги съветвам погрешно. Нито веднъж — посочи ме той с пръст — не съм те наранявал или заплашвал, нали?

Погледнах го яростно.

— Бях шпионин — изпухтя Мерире. — Работех за интересите на Египет. Трябваше да се преструвам, да играя театър, но накрая трябваше да избягам. Трябваше да предупредя лорд Хоремхеб, че хетите планират да се промъкнат в Египет зад гърба му — придърпа леопардовата кожа по-нагоре. — Вечерните прилепи не бяха под мое командване. Те бяха наемници, които изпълняваха заповедите на хетския двор.

Обърнах се към Хоремхеб.

— Вярно е, че бяхме предупредени. Единственото, което мога да ти кажа, е, че се придвижвахме на север от Синай, когато получихме информация, че хетите се движат бързо и възнамеряват да минат зад гърба ни, да отрежат обратния път към Египет.

— Достатъчно — изсъска Ай. — Миналото си е минало. Сега се нуждаем от приятелство, това е най-важно.

— Божествени — погледна ме презрително Рамзес, сякаш моите грижи бяха дребнави и неуместни, — Божествения баща Мерире сега се радва на мира на Великия дом, но все пак — засмука устна той — ние не бяхме тук, когато Тутанкамон е потеглил към Вечния запад. Стои въпросът за наследяването, за правото…

Ай кимна сериозно, сякаш това е тежък проблем, за който често мисли. До него Анхесенамон седеше царствено, а лявата й ръка вече бе върху бедрото на дядо й.

— Младият цар — занарежда Ай със сериозно и скръбно лице — получи пристъп и почина. Лорд Маху, ти самият си виждал пристъпите му. Божествения загуби способността си да говори, не реагираше — разпери ръце той. — Направихме всичко възможно, но смъртта ни го отне.

Всички замълчахме.

— Вярно е — кимна Ай бавно, сякаш отговаряше на невидим въпрос, знак, че много пъти е репетирал тази реч, — вярно е, че погребението на Тутанкамон бе доста набързо, но какво можех да направя? Египет беше във война; нямаше законен наследник. То-мери е на първо място. Бях привикан от жреците, войската и двореца. И без особено желание поех товара на Великия дом…

Докато Ай бръщолевеше глупостите си, си спомних въпроса, който някога му бях задал: ако Тутанкамон почине, без да остави наследник, кой ще получи Египет? Отговорът на Ай бе бърз и безжалостен: най-силният!