Съдбовният кораб [bg]

Глава осма

Господари на Трите царства

Втората жертва на Тинтаглия беше мечка. Тя се съизмери с нея, хищник срещу хищник, обхватът на крилете ѝ срещу замаха на огромните, ноктести лапи. Тя бе спечелила, разбира се, и разкъса корема на мечката, за да пирува с черния дроб и сърцето ѝ. Борбата засити нещо в душата ѝ. Беше доказателство, че вече не е беззащитно, молещо се създание, хванато в капан, в ковчег от собственото си тяло. Беше изоставила човеците, постъпили глупаво, като бяха изрязали телата на братята и сестрите ѝ. Но не техните дела я бяха пленили. Бяха избили рода ѝ предимно поради невежество. В крайна сметка двама бяха склонни да пожертват всичко, за да я освободят. Не ѝ се налагаше да преценява дали дълговете за убийството се уравновесяваха от спасителните действия. Беше ги напуснала завинаги. Колкото и сладко да можеше да е отмъщението, то нямаше да спаси тези от вида ѝ, които все още оцеляваха. Дългът ѝ бе първо към тях.

Беше спала известно време, напреки на улова си. Медното слънце на есента я бе напекло през дългия следобед. Вече събудена, бе готова да продължи. Докато спеше, следващите ѝ действия се бяха избистрили в съзнанието ѝ. Ако някой от вида ѝ беше оцелял, щеше да е сред старите ловни територии. Щеше да потърси първо там.

Беше се надигнала от мечата леш, чието вонящо месо вече гъмжеше от стотици блещукащи в синьо мухи. Беше изпробвала крилете си, усещайки новата сила, придобита от улова. Щеше да е доста по-естествено, ако се бе появила в ранна пролет, да расте цяло лято и да достигне зрялост, преди да падне зимата. Знаеше, че трябва да убива и да се храни колкото се може по-често в тези смаляващи се жътвени дни, да подсили тялото си за идващата зима. Е, така и щеше да направи, тъй като оцеляването ѝ беше от първостепенна важност за нея. Но в същото време щеше да потърси и народа си. Изстреля се от слънчевия хълм, където мечката бе срещнала своя край, и се извиси в небето с равномерно размахване на криле.

Издигна се до висините, където вятърът беше по-силен, и се понесе по теченията, като кръжеше бавно над земите под себе си. Калните поречия и плитчини трябваше да носят вдлъбнати отпечатъци от въргаляли се дракони, но нямаше нищо. Тя се носеше над високите каменни рифове, идеални за припичане на слънце и чифтосване, но всички те бяха гладки, неопорочени от териториалните маркировки от нокти и изпражнения, които трябваше да оповестят предназначението им. Взорът ѝ, по-остър дори от този на ястреб, не видя нито един друг дракон да язди въздушните течения над реката. Далечните небеса бяха сини и празни от дракони чак до хоризонта. Обонянието ѝ, остро поне колкото зрението, не ѝ донасяше мускусната миризма на мъжки, нито дори стар мирис на териториална маркировка. В цялата тази обширна речна долина, тя беше сама. Господарите на Трите царства бяха от драконов вид; бяха владели Небето, Морето и Земята долу. Никой не бе могъл да се сравни с тяхното великолепие и интелигентност. Как беше възможно всички да са изчезнали? Това беше неразбираемо за нея. Все някои някъде трябваше да са оцелели. Щеше да ги намери.