Не се сбогувам [bg]

На кейовете перяха жени, момчета къпеха коне. Селяните не обръщаха кой знае какво внимание на бръмчащия баркас. За това, че има война, им напомни само един конен отряд, така и не стана ясно чий беше, но отец Сергий го забеляза отдалеч и спря край стръмния бряг. Там го изчакаха да си замине.

Пътешествениците само веднъж размениха няколко думи, когато Мона измъкна от мешката си храната, която заработи в Масляная Пристан. Вежливо му предложи, а той вежливо отказа.

Мона се наобядва и задряма. Събуди се също толкова леко, колкото и заспа. Отвори очи и установи, че спътникът й я гледа.

Той спокойно, без смущение, каза:

- Извинете. Толкова хубаво се усмихвахте насън. Отдавна не съм виждал млади, красиви жени. В манастира нямаше, разбира се, но и след това също. Сякаш всички са отлетели от Русия някъде другаде. Както е казал един древен автор: „В безобразни времена женската к-красота поразява по-силно".

Светият отшелник май сипе комплименти, помисли си Мона с весело учудване. Но той веднага развали всичко, като замислено допълни:

- Много вярно наблюдение. Може и да се уточни: „дори умерената красота".

- „...на не много млада жена"? - подхвана тя. Сега вече той се смути.

- Извинете, съвсем нямах предвид вас, беше отвлечено разсъждение... А що се отнася до възрастта, ще си позволя да отбележа, че най-интересни са лицата на жените на средна възраст. Все още се забелязва довчерашното момиче и вече се в-вижда утрешната баба... О, Господи - окончателно се покруси отец Сергий. - Какви ги приказвам? Съвсем съм подивял! За Бога, не говоря за вас. Честна дума!

Тя не се сдържа и прихна - толкова беше смешен. И след това отношенията им се нагласиха някак от само себе си. От време на време се завързваше беседа, а понякога настъпваше дълго мълчание, но вече не напрегнато, а естествено.

На няколко пъти отец Сергий сядаше на веслата и гребеше учудващо мощно и дълго, без да се умори. След това реката излезе в равнината, разля се нашироко, потече направо и той опъна платното.

Мона се чувстваше пречудесно. Спътникът й харесваше. Най-вече с това, че с него й беше спокойно. По женски спокойно. Може би отначало тя изпитваше някаква неловкост заради прекалено романтичната ситуация: прекрасна мома и романтичен герой - от това биха могли да възникнат усложнения. Точно като но кино. Или като в онази история, която обичаше да разказва майка й.

Но след като опозна „благородния герой" по-отблизо, Мона се убеди, че той не й подхожда по всички показатели. Първо, беше умен. Второ, не беше весел. Е и, разбира се, беше ужасно стар.

Чудесно!

- За чудесно, чудесно е, ама е прекалено бързо - каза изведнъж отец Сергий, улови изумения й поглед и се усмихна. Усмивката му бе малко тромава, трудна. Сякаш поръждясала. Веднага се виждаше - човекът рядко се усмихва. - Извинете. Свикнах да си говоря сам на глас. Нали ви казвам: подивял съм. Имам предвид платното. Чудесно е, че вятърът е попътен, но заради него се движим по-бързо, отколкото трябва.

- Тоест?

- Салджията Стас (не мога да му пожелая царство небесно) ми разказа за пътя по реката. Предстои ни да пресечем територията на някаква си „Козолупинска република". Това е волна държава, която попълва б-бюджета си, грабейки онези, които преминават край нея, затова въпросният участък трябва да се премине през нощта, без светлини и много тихо. Но с тези темпове ще стигнем там по светло. Ще трябва да хвърлим котва и да изчакаме да мръкне.