Не се сбогувам [bg]

- А как всъщност се озовахте в този северен манастир?

Баркасът се влачеше по-бавно от пешеходец, пред тях беше пълна неизвестност, Мона не знаеше нищо за спътника си, но всичко това страшно й харесваше: и бавната река, и зелените брегове, и синьото небе, а най-приятно й бе да си говори с умен мъж, живял интересен живот, с когото можеше да не мисли за женски неща, защото той вече не беше на тази възраст.

- Миналата пролет с един приятел постъпихме по източен маниер. Преди две хиляди години един мъдрец е казал: „Ако светът е престанал да ти харесва и ти не можеш да го промениш, остави света на собствената му карма и се оттегли". И ние се оттеглихме.

- Собствената му какво?

- Карма - това е почти същото като „съдба", само че без оттенъка на фатализъм. Японците смятат, че съдбата не е предначертана, че може да бъде променена. А моят приятел е японец. Той каза: „Да намерим някоя тиха о-тера (това е нещо като обител), ще поживеем там, докато не дойде сатори". Сатори - това е... - отец Сергий се замисли и махна с ръка.

- Дълго е за обяснение, няма значение. Аз добре познавам Вологодска губерния. Завряхме се в най-отдалечения манастир и си живяхме чудесно там цяла година. От време на време в това затънтено място достигаха вести от външния свят и те бяха все лоши, а ние си живеехме и чакахме сатори... Това е такова състояние, в което на човек всичко му се изяснява - обясни все пак разказвачът, макар и мъгляво, но Мона не се напъна да вникне в това. Искаше й се да разбере какво е станало след това.

- Преди месец, когато се раздвижи ледът, всичко стана окончателно ясно. Без сатори. По реката доплува отряд на някакъв ЧОН (ей богу, нямам представа какво е това)[72] Подгониха монасите, защото в манастира трябвало да се настани „спецлагер за враждебни елементи". Помолих игумена за благословия да си поговоря с този ЧОН, както аз си знам, но преподобният не позволи. Наложи се ние да си тръгнем.

- Къде?

Отец Сергий вдигна рамене.

- Първо се прибрахме у дома. Да видим какво става в Москва. И видях, че там, в родния ми град, вече изобщо не може да се живее. Не заради червения терор, а защото никой не му се противопоставя. Хората просто си живеят и чакат да видят какво ще стане. Служат за едната дажба, ходят на кино, шепнат си за п-политика, пляскат карти... Знаете ли, аз нямам претенции към лошите хора. С тях всичко е ясно: на страната на Злото са. Обаче ми е тежко да гледам онези добри хора, които не са умни или са слаби. През дългия си живот стигнах до извода, че на Злото повече му върви с последователите, отколкото на Доброто. И дезертьорите от армията на доброто са доста по-многочислени. Това е ясно и от физическа гледна точка.

Падението се постига по-лесно, отколкото възходът, подчинението е по-лесно от съпротивата. Тръгнах си заради всеобщото безсилие.

Мона кимна - познаваше това усещане. И разсъжденията за Доброто и Злото, на които в предишни, по-сложни времена, би реагирала с пренебрежение, в сегашната двуцветна, черно-бяла, по-точно, червено-бяла епоха, й се сториха напълно уместни.