Не се сбогувам [bg]

След като така и не напипа „булдога", Мона реши да скочи в реката. Тя плуваше много добре, а брегът не беше далеч.

При всички случаи е по-добре да се намокриш, отколкото да стреляш по жив човек, пък бил той и такъв.

Изтича три крачки, а след това се просна и не можа веднага да проумее какво стана - включи едва когато първо Стас, а след него и Фомка взеха да се хилят.

Докато бе спала, някой беше вързал Мона с въже за крака. Нямаше за кога да се опитва да се отвързва, над нея вече се бе надвесила медната мутра.

Ръката й отново се плъзна в торбата и този път веднага попадна на релефната дръжка.

- Назад! - кресна Мона, като насочи към салджията подскачащото дуло. - Ще стрелям!

Мутрата спря да се зъби за секунда или може би две. След това пак се ухили.

- Не, няма да гръмнеш. Не ти стиска.

Огромната му лапа изтръгна „булдога", а друга сръчно и много болезнено лепна на Мона един плесник.

- Хайде, разхвърляй се! - нареди салджията. - А ако се дърпаш, ще те смажа! Мърдай!

Задаваше се такава житейска ситуация, в която нямаше за какво да празнува и да се радва. В такива мрачни минути остава само едно - да крещиш. И Мона кресна, отчаяно и безнадеждно:

- Ако ти се вика, викай, това може.

Стас се наведе и понечи да вдигне полите на плаща. Мона се задави и млъкна.

- Тя не иска. Според мен е очевидно - чу се гласът на стареца. - Остави я на м-мира.

Салджията се обърна:

- Не се меси, дядка. Да не се озовеш в реката.

Монахът или странникът, един Бог знае, се надигна с неочаквана за възрастта си лекота.

- Повтарям само още веднъж: остави я на мира.

Отзад, върху гърба на неочаквания застъпник, скочи Фомка и го сграбчи за гърлото. Старецът направи някакво движение -хлапакът се превъртя през глава, строполи се върху трупите и утихна.

- Ах, да ти...! - с ръмжене изпсува старшият. - Ще те пречукам!

Вдигна ръчището си, в което дребният револвер изглеждаше съвсем като играчка.

Изтрещя изстрел. Беше невъзможно да не улучи от десет крачки, но странникът с някаква почти неуловима за окото бързина приклекна и, сякаш продължавайки същото движение, подхвана котлето с чорбата.

Вторият изстрел също не засегна ловкия старец - той се изви настрана. А котлето, което той запрати с неистова сила, профуча във въздуха и звънко удари Стас по челото. Салджията размаха ръце, изпусна оръжието и също толкова звънко се пльосна във водата.

Мона със зяпнала уста погледна: ще изплува ли?

Не, не изплува.

Чу се нов плясък. Дошлият на себе си Фомка скочи от сала във водата и загреба отчаяно с ръце, плувайки към брега.

Ръцете на Мона трепереха. Гласът също.

- Този човек... той се удави ли?

- Там му е и мястото - избоботи недоволно странникът. - Намерихте за какво да съжалявате. Но има друго нещо, за което си струва да се съжалява - котлето. Можеше да ни потрябва.

- Аз не в този смисъл - бързо каза Мона. Оставаше сега да вземе да упреква спасителя си. - Не ми е жал за него. Беше ужасен тип. Ама как добре го улучихте точно в челото!

- Късмет... - странникът клекна и отвърза въжето. - Той ви удари. Завъртете глава да погледна... Няма да остане синина.