Пазачът на фара [bg]

Ерика не спираше да мисли за Ани. Беше си същата, но все пак не съвсем. По-скоро бе бледо копие на себе си и по някакъв начин много отнесена. Златистото сияние, което я обгръщаше в училище, го нямаше, макар че бе все така красива и недостижима. Сякаш някаква част от нея беше изчезнала. На Ерика й бе трудно да го опише. Знаеше само, че срещата с Ани я натъжи.

Буташе количката нагоре по „Галербакен“ и от време на време спираше.

– Мама изморена? – каза Мая, застанала весело на степенката на количката.

Момчетата тъкмо бяха заспали и с малко късмет нямаше да се събудят скоро.

– Да, мама изморена – каза Ерика.

Дишаше тежко, а гърдите й свиреха.

– Дий, мамо.

Мая подскочи леко на степенката, за да помогне.

– Благодаря, миличка. Дий.

Ерика събра сили, за да успее да избута количката до края. Остави Мая в детската градина и тъкмо бе тръгнала към къщи, когато я осени една мисъл. Пътуването до Грошер бе разбудило любопитството й. Дългата сянка на фара и погледът на Ани, когато заговориха за призраци, я накараха да се запита каква бе историята на острова. Защо пък да не научи малко повече?

Обърна се и пое в посока към библиотеката. Имаше цял ден за убиване, така че можеше да поседи малко там, докато близнаците спяха. Във всеки случай звучеше по-ползотворно от това да прекара времето на дивана, гледайки Опра и Рейчъл Рей.

– Хей, ти ли си?

Мей се усмихна весело, щом Ерика паркира количката пред вратата, колкото се може по встрани, за да не пречи. Но библиотеката беше съвсем празна и явно нямаше голям риск да се наложи да се дели пространството с други хора.

– Малките пиленца – каза Мей, като се наведе над количката. – Толкова ли са мили, колкото са сладки?

– Като ангелчета – отговори Ерика искрено.

Наистина не можеше да се оплаче. Нямаше и помен от проблемите, които бе имала, когато Мая беше малка. Това вероятно се дължеше и на собствената й нагласа. Когато близнаците се будеха посред нощ и започваха да плачат, тя чувстваше единствено благодарност, не безпокойство. Освен това те рядко бяха недоволни и се будеха и разпищяваха от глад само веднъж на нощ.

– Ще се оправиш, нали? Кажи, ако имаш нужда от помощ. Да не пишеш нова книга? – попита Мей, взирайки се в нея.

За голяма радост на Ерика, цялото градче безкрайно се гордееше с успехите й и следеше писателската й кариера с голям интерес.

– Не, засега не съм се захващала с нищо ново. Сега мислех да проуча едно нещо за собствено удоволствие.