Пазачът на фара [bg]

Ако не чакаше дете, сигурно щеше да се удави в морето. Ледът отдавна се беше стопил и лятото бе към края си. Без ритането на бебето, което я тласкаше напред и й даваше сила, тя сигурно щеше да отиде на малкия плаж и да се отправи към хоризонта, сред опасните течения, докато морето не я вземе при себе си. Но детето я даряваше с такава радост. След всяка сурова дума, след всеки удар тя можеше да потърси утеха в живота, който растеше вътре в нея. Детето беше нейното спасително въже. Споменът за вечерта, когато зачена, бе изтласкан дълбоко навътре в съзнанието й. Сега това нямаше значение. Детето мърдаше в корема й и беше нейно.

Изправи се с мъка, след като изтърка дървения под със сапун. Беше простряла всички черги навън, за да се проветрят. Всъщност трябваше да ги изпере още през пролетта. Цяла зима бе събирала от печката фина пепел за чистене. Но заради корема и умората през пролетта и лятото се задоволяваше просто да изкарва чергите на вятъра. Детето щеше да се роди през ноември. Може би щеше да успее да ги изпере преди Коледа, ако всичко минеше добре.

Емели изпъна болезнения си гръб и отвори входната врата. Заобиколи къщата и си позволи кратка почивка. Тук се намираше гордостта й: градинката, която старателно бе отгледала въпреки тежките условия. Копър, магданоз и лук бяха смесени с ружи и дамски сърца. Малката градинка изглеждаше така сърцераздирателно красива насред сивите, безплодни скали, че гърлото й се свиваше всеки път, когато се покажеше зад ъгъла и я видеше. Градинката беше нейна, нещо, което Емели сама бе създала на острова. Всичко друго принадлежеше на Карл и Юлиан. Те постоянно вършеха нещо. Ако не бяха във фара или не спяха, то ковяха, поправяха и режеха. Не се мотаеха, трябваше да им го признае, но имаше нещо маниакално в начина, по който си намираха работа и решително се бореха с вятъра и солената вода, безмилостно унищожаващи току-що поправеното.

– Външната врата беше отворена.

Карл се появи иззад ъгъла и тя се стресна, хващайки се за корема.

– Колко пъти съм ти казвал да затваряш вратата? Толкова ли е трудно да го запомниш?

По лицето му се четеше мрачна решителност. Тя знаеше, че е изкарал нощната смяна във фара, и умората караше очите му да изглеждат още по-страшни. Изплашена, Емели се сви пред погледа му.

– Извинявай, помислих си...

– Мислила си си! Глупава жена, една врата не можеш да затвориш. Пилееш си времето, вместо да си вършиш работата. Аз и Юлиан се трепем денонощно, докато ти се занимаваш с тия глупости.

Той пристъпи напред и преди Емели да успее да реагира, изтръгна една напъпила ружа заедно с корените.

– Не, Карл! Недей!