Сребристи сенки [bg]
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Кръвни връзки #5
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-099-7
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребристи сенки [bg]». Краткое содержание книги:
Бавно, мъчително възбуждащо прокарах ръка от бедрото нагоре по тялото й, опивайки се от начина, по който тя реагираше на докосването ми. Накрая стигнах до ципа на гърба на роклята и се опитах да го дръпна надолу с една ръка — което се оказа по-трудно, отколкото очаквах.
Сидни отвори очи и ме погледна засмяно, преливаща от желание.
— Можеше просто да накараш роклята да изчезне.
— Но нямаше да е толкова забавно, нали? — отвърнах, тържествуващ, че ципът най-после поддаде. Плъзнах го плавно надолу и се заех бавно да смъквам роклята й.
— О, Ейдриън — промълви тя задъхано. — Нямаш представа колко много…
Нямаше нужда да питам какво я прекъсна. Почувствах как започва да се стопява в ръцете ми: събуждаше се.
— Не си отивай — замолих напразно. Не беше заради чезнещата физическа наслада, а заради дълбоко загнездения в мен страх, който не можех да изрека на глас: Страхувам се, че ако си тръгнеш, никога повече няма да те видя. По изражението й виждах, че тя бе разбрала притесненията ми.
— Скоро ще бъдем заедно. В истинския живот. Центърът ще издържи. — Разтваряше се пред очите ми. — Върви да поспиш. Намери Карли и Кийт.
— Ще го направя. А след това ще намеря и теб, кълна се.
Тя вече беше почти прозрачна и аз едва успях да видя сълзите, блестящи в очите й.
— Зная, че ще ме намериш. Вярвам в теб. Винаги съм вярвала и ще вярвам.
— Обичам те.
— Аз също те обичам.
И вече я нямаше.
Събудих се на дивана, изпълнен с чувство на пустота и неудовлетвореност, простиращо се отвъд физическия копнеж. Нуждаех се от сърцето и душата й така силно, както и от тялото й. Гърдите ме боляха от раздялата с нея, докато се унасях в сън. Обгърнах се здраво с ръце, представяйки си, че прегръщам нея.
Маркъс се появи рано на следващата сутрин, бодър и жизнерадостен. Всичко вещаеше добро пътуване — с едно изключение. Имахме малко разногласие коя кола да вземем.
— Твоята вероятно е открадната — заявих аз.
Той подбели очи.
— Не е открадната. И това е приус.
— Още една причина да не пътуваме с нея.
— Можем да стигнем до Темпи, без да зареждаме, за разлика от твоята.
— Изисканият стил оправдава едно малко забавяне — възразих аз.
— А струва ли си едно излишно забавяне, когато бързаме да получим отговори на въпроси, които могат да ни помогнат да открием Сидни? — Това беше неговият коз и той го знаеше.
— Прекрасно — измърморих. — Ще вземем твоето жалко, но икономично подобие на кола.
Въпреки трудното ни минало — ударих го с юмрук още при първата ни среща — двамата с Маркъс пътувахме гладко и спокойно до университета в Аризона. Той не очакваше да го забавлявам с разговори, което напълно ме устройваше. Повечето от мислите ми бяха заети със Сидни. От време на време Маркъс отговаряше на позвъняванията на своите информатори, събирайки сведения, което беше част от тайните му афери. Някои се отнасяха за Сидни и Кийт; някои за други хора и мисии, които звучаха като много важни дори когато слушащ само половината от разговора.
— Явно се занимаваш с много неща — отбелязах, когато прекосихме границата на щата Аризона. — Това, че отделяш от времето си, за да помогнеш на Сидни, означава много. Изглежда, тя не е единствената, която разчита на теб.
Той се усмихна.
— Сидни е специална. Не мисля, че тя има представа на колко много хора е помогнала с мастилото, което създаде. Огромно облекчение за тях е да знаят, че алхимиците не могат да манипулират съзнанието им — поне чрез татуировките. Длъжен съм да й помогна заради това и…