Сребристи сенки [bg]

— Може и да прозвучи откачено, но така той страда повече. Той искаше да го предам. Едва не се разплака, когато му отказах. Макар че не ми пука за него. Но ми пука за Сидни. Кажете ми какво трябва да направя, за да й помогна и да спра онези негодници.

— Знаеш ли как да ни помогнеш да намерим Кийт? — попита аз.

— Мога да направя нещо повече — отвърна тя. Извади мобилния телефон от джоба си, порови в списъка с контакти и ми го подаде. — Това ще свърши ли работа?

Взех го и видях името на Кийт, заедно с телефонния номер и адреса в Бойзи, столицата на щата Айдахо.

— Бойзи? — удивих се аз. — Не е ли страдал достатъчно?

Маркъс ме погледна през рамо и се ухили.

— Алхимиците имат там изследователски център. Точно в такова място очаквах да го намеря — канцеларска работа, никакви оперативни задачи или опасни ситуации. Сигурна ли си, че още е там?

Карли завъртя очи.

— Абсолютно. Всеки месец ми пише по имейла, моли ме за прошка и настоява да му се обадя, ако променя решението си. Сигурна съм, че ако се е преместил, вече щеше поне сто пъти да ме е уведомил.

Маркъс копира информацията в своя телефон и й върна нейния.

— Не мисля, че трябва да го предупреждаваме за посещението си. Готов ли си за още едно пътуване?

Не съм много силен по география, но дори и аз знаех, че това пътешествие ще е много по-дълго от това, което току-що бяхме приключили.

— След като се запасим с достатъчно провизии.

— Действително ли неговото намиране ще помогне на Сидни? — попита Карли с мрачно лице.

Изражението на Маркъс омекна, когато я погледна, но не бях сигурен дали е заради скоростното му увлечение по нея, или защото се канеше да й съобщи лоша новина.

— Не знаем със сигурност, но се надяваме. Смятаме, че Кийт е бил на същото място, където сега е Сидни. Ако разберем къде е това, ще можем да я освободим.

Карли пребледня.

— Същото място… искаш да кажеш, че мястото е толкова лошо, че Кийт би предпочел да бъде изпратен в затвор, отколкото да рискува да бъде върнат там?

— Ние ще я освободим — изрече Маркъс с галантен патос. — Кълна се.

— Искам да помогна — настоя момичето.

— Ти вече ни помогна. — Той вдигна телефона си. — Този адрес може би ще свърши работа. Не е нужно ти допълнително да рискуваш.

Карли скочи на крака, стиснала юмруци. Приликата между нея и Сидни в този момент беше особено силна.

— Тя е моя сестра! Разбира се, че съм длъжна да рискувам. Мислите ли, че тя нямаше да направи същото за мен?

Буца заседна на гърлото ми.