Сребристи сенки [bg]

— Жалко, че не успя. Искам да кажа, аз разбирам защо алхимиците действат по този начин, но понякога… не зная. Струва ми се, че те прекаляват с принципите и правилата и губят представа за общата картина. Сега, когато Зоуи е през цялото време с баща ми, аз се боя, че за нея ще стане още по-зле. Що се отнася до Сидни — поне последните пъти, когато говорих с нея — тя ми се стори по-открита, с по-ясна цел в живота си. Не зная какво ставаше, но тя звучеше по-спокойна. По-щастлива. Надявах се, че с нея Зоуи ще постигне същото, но предполагам, че в близко време това е невъзможно.

Не зная какво ставаше, но тя звучеше по-спокойна. По-щастлива. Думите на Карли отприщиха смесица от емоции и аз не можах да измисля подходящ отговор. Промяната, която бе забелязала в Сидни, се дължеше на мен. Карли смяташе, че е била за добро, и на мен също ми харесваше да мисля така — но не можеше да се отрече, че тъкмо заради това Сидни се забърка в настоящата беда.

Докато отивахме към вратата, готови за следващия етап от нашето пътуване, Маркъс се спря и се извърна към Карли. Помислих, че ще я покани на среща, но вместо това той попита:

— Какво означава онзи цитат от Цицерон? Изучавал съм доста дълго и подробно римска история, но никога не съм чувал нищо за неговата житейска философия.

Карли се ухили.

— Цицерон е нашият котарак. Двете със Сидни се шегувахме, че той е напълно наясно за важните неща в живота: храна, сън и къпане. Тя беше толкова тъжна, че не може да отиде в колеж, затова аз се опитвах да я утеша, казвайки й, че едва ли в колежа ще науча нещо по-добро, отколкото това, на което Цицерон вече ме е научил. Когато го спомена, разбрах, че тя ви изпраща.

Може би се дължеше на семейната прилика, проличала отново в усмивката на Карли, или просто на споменаването за копнежа на Сидни да отиде в колеж, но аз почувствах, че болката, която бях успял да потуша за известно време, отново се надига в гърдите ми. Върви си — казах й аз. — По-късно ще оплаквам Сидни. Сега трябва да се съсредоточа върху това, как да я намеря и да си я върна.

Маркъс стисна ръката на Карли, като я задържа малко по-дълго, отколкото бе необходимо.

— Отново ти благодаря за помощта — рече той. — Няма да те разочароваме.

— Забрави за мен — махна тя с ръка. — Постарайте се да не разочаровате Сидни.