![Тайната на забранената книга [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/5/9/tajnata-na-zabranenata-kniga-bg-download.jpg)
Тайната на забранената книга [bg]
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Треска #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1179-7
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Тайната на забранената книга [bg]». Краткое содержание книги:
— Защо да ходя в музея?
— Искам да го претършуваш за ОС, както ги наричаш. Отдавна се чудя дали няма артефакти на Фае, скрити пред очите ни, каталогизирани като нещо друго. След като вече те имам, мога да изпробвам тази теория.
— Не знаеш ли какви са всички ОС и как изглеждат? — попитах.
Той поклати глава.
— Де да беше толкова просто! Дори самите Фае не помнят собствените си реликви. — Той се изсмя кратко и мрачно. — Предполагам, че причината е в това, че живеят твърде дълго. Защо да помнят или да следят нещата? Защо да им пука? Живееш днес. Ще живееш утре. Човеците умират. Светът се променя. Ти не. Подробностите, госпожице Лейн — каза той, — замъгляват емоциите с времето.
Примигнах.
— Моля?
— Фае, госпожице Лейн — каза той, — не са като хората. Изключителното дълголетие ги е превърнало в нещо друго. Не трябва да забравяш това.
— Повярвай ми — казах, — изобщо нямаше да ги сбъркам с хора. Знам, че са чудовища. Дори красивите.
Очите му се свиха.
— Красивите ли, госпожице Лейн? Мислех, че досега си виждала само грозни. Има ли нещо, което не ми казваш?
Едва не се изпуснах за В’лане — тема, която нямах желание да обсъждам с Баронс. Преди да науча със сигурност на кого мога да се доверя — ако изобщо можех да се доверя на някого — и доколко щях да се придържам към собствените си съвети за някои неща.
— Има ли нещо, което ти не казваш на мен? — парирах хладно. Как смееше да ме вини, че пазя тайни, когато той беше затънал до уши в тях? Не си направих труда да отричам, че се опитвах да скрия нещо. Просто използвах един от неговите методи — увъртане чрез контравъпрос.
Проведохме още един от онези безмълвни разговори, този път за истините, измамите, блъфовете и хващането на хората, които блъфират, а аз ставах все по-добра в разчитането на изражението му, защото видях точния момент, в който Баронс реши, че не си струва да ме притиска, тъй като щеше да издаде себе си.
— Опитай се да обиколиш музея възможно най-бързо! — каза. — След като свършиш там, имаме списък с места, по-дълъг от ръката ти, в Ирландия и около нея, където да търсим останалите камъни и Шинсар Дъб.
— Боже! Животът ми вече е предначертан, нали? — възкликнах аз. — Очакваш просто да тъпча от място на място с нос, притиснат към земята, душейки за ОС за теб, нали?
— Променила ли си решението си да намериш Шинсар Дъб, госпожице Лейн?
— Не, разбира се.
— Знаеш ли къде да я търсиш сама?
Намръщих се. И двамата знаехме, че не знам.
— Не мислиш ли, че най-сигурният начин да намериш Мрачната книга и убиеца на сестра ти, е като се потопиш в самия свят, който я е убил?
Разбира се. Сама бях мислила за това миналата седмица.
— Стига този свят да не убие мен първо — казах. — А със сигурност изглежда, че здравата се опитва.
Той се усмихна вяло.
— Не мисля, че разбираш, госпожице Лейн. Аз няма да позволя да те убият. Независимо от всичко. — Той стана и тръгна през стаята. Когато отвори вратата, той подхвърли през рамо: — И един ден ти ще ми благодариш за това.
Той шегуваше ли се? Трябваше ли да му благодаря, за това че ме принуди да нацапам ръцете си с кръв?
— Не съм убедена, Баронс — казах му, но вратата вече се беше затворила и той беше изчезнал в дъждовната дъблинска нощ.
Осемнайсет
Сенки: може би най-големият ми враг сред Фае — написах в дневника си.
Пуснах писалката между страниците и проверих отново часовника си. Оставаха още десет минути до отварянето на музея. Сънувах лоши сънища през нощта и бях толкова нетърпелива да изляза от книжарницата в слънчевата утрин, да отида някъде и да направя нещо освежаващо нормално като най-обикновен турист, че не ми хрумна да проверя в колко часа отваря музеят. И въпреки че спрях за кафе и кифла, все пак пристигнах половин час по-рано и бях една от многото хора, които кръжаха отпред на групи или чакаха седнали на пейките в близост до куполовидния вход на Националния археологически и исторически музей на Кидаре стрийт.
Успях да се докопам до собствена пейка и използвах добре времето до отварянето, за да запиша последните събития и да обобщя наученото. Нуждата, която имах от информацията в дневника на Алина, формираше идеята ми какво и как да пиша в моя — за всичко и с големи подробности. По-лесно е да видиш събитията, след като са се случили, и никога не знаеш какви факти може да открие някой за живота ти, за които ти си бил сляп, тъй като си го изживявал твърде лично. Ако нещо станеше с мен, исках да оставя най-добрия възможен архив за някой, който може би щеше да вземе присърце случая ми — въпреки че, честно казано, не можех да си представя кой би го направил — и се надявах Алина да беше правила същото. Вдигнах писалката.