Тайната на забранената книга [bg]

Имаше едно нещо, което не бяхме покрили в безсловесното си общуване, което просто трябваше да знам.

— Помисли ли изобщо втори път, Баронс? Изпита ли някакво колебание изобщо? — когато не отговори, го притиснах: — Дали за миг се зачуди за техните семейства? Дали се притесни, че някой от тях може да е заместник в последната минута, който никога не е направил нищо лошо в живота си, освен да открадне обяда на някое хлапе в четвърти клас?

Ако очите бяха ками, моите щяха да са го убили. Тези неща бяха единственото, за което мислех през целия дълъг ден — че някъде там има съпруги и деца, чиито съпрузи и бащи никога нямаше да се върнат, които никога нямаше да разберат какво е станало с тях. Трябваше ли да събера личните им вещи — без ужасните останки — и да ги изпратя анонимно в полицейския участък? Разбрах цената на зловещото утешение да знам със сигурност, че Алина е мъртва, след като бях видяла тялото й и я бях положила в земята. Ако тя просто беше изчезнала, щях да прекарам всеки ден от живота си, преследвана от непреодолима отчаяна надежда. Щях да се взирам във всяко лице в тълпата, да се чудя дали все още не е жива някъде там и да моля да не е в ръцете на някой психопат.

— Утре — каза Баронс — ще отидеш в Националния музей.

Не бях осъзнала, че съм сдържала дъха си с надеждата за отговор, който би могъл да смекчи част от вината, която кипеше в мен, докато не излезе в насмешливо сумтене. Типичен Баронс. Задаваш въпрос, получаваш заповед.

— Какво стана с „Ще останеш тук, докато се върна, госпожице Лейн“? — присмях се. — Ами Малусѐ и хората му? Забрави ли за този малък проблем? — О’Баниън може да го нямаше и може да имах средство за защита от Фае, но там навън все още имаше един много вбесен вампир.

— Малусѐ беше призован снощи от някой, на чиито заповеди очевидно не може или не иска да откаже. Последователите му очакват да отсъства няколко дни, може би седмица — каза Баронс.

Изтормозеният ми дух се повдигна малко. Това значеше, че поне за няколко дни, можех да излизам в града и отново да се движа наоколо почти като нормален човек и да се тревожа единствено за Фае. Исках да се върна в апартамента на Алина и да преценя колко щети бях готова да му нанеса в името на по-нататъшното търсене на дневника й. Исках да си купя още закуски, в случай че отново заседна в стаята и имах силно желание да взема някой евтин усилвател за айпода. Слушалките бързо останаха в миналото ми. Превръщах се в твърде голяма параноичка, за да си позволя да се лиша от слуха си и да пропусна да чуя приближаването на нещо, което би застрашило живота ми. Но поне можех да слушам музика в стаята си, ако имах усилвател, и тъй като бях спестила пари от това, че не плащах за стая, бързо оправдах подобна покупка.