Тайната на забранената книга [bg]
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Треска #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1179-7
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Тайната на забранената книга [bg]». Краткое содержание книги:
Според Баронс — записах — при Сенките липсва материя, което значи, че не мога нито да ги вцепеня, нито да ги намушкам. Изглежда нямам защита срещу тази низша каста Ънсийли.
Иронията не ми убягваше. Сенките бяха най-низшата каста от техния вид. Те бяха слабо съзнателни, тоест почти лишени от разум, но все пак — въпреки острието в чантата ми (върхът беше безопасно увит в руло станиол), за което се смяташе, че е способно да убие дори най-могъщата акула в морето на Фае — аз бях безпомощна срещу тях.
Е, тогава просто щях да стоя настрани от нисшите и да положа всички усилия да се въоръжа с това, което върши работа срещу тях. Надрасках бърза добавка към списъка за пазаруване, който съставях — няколко десетки фенерчета в различни размери. Щях да започна да нося по две или повече с мен по всяко време и да пръсна останалите из книжарницата, във всеки ъгъл на всяка стая, подготвяйки се за ужасяващата възможност електричеството да угасне някоя нощ. Въпреки яркото сутрешно слънце потръпнах, само като си помислих за това. Не бях в състояние да избия Сенките от ума си от вчера, когато бях открила онези купчини дрехи, рухнали върху хартиените останки.
„Защо оставят дрехите?“ — бях попитала Баронс, когато се разминах с него в задния коридор късно снощи на път за леглото. Мъжът беше истинска нощна сова. Въпреки моята младост — в своя защита искам да посоча, че животът ми беше много стресиращ напоследък — в един сутринта очите ми бяха замъглени и изтощени, а той отново изглеждаше противно изпълнен с енергия, буден и в приповдигнато настроение. Знаех, че въпросът ми едва ли е важен на фона на цялата схема, но понякога най-дребните, незначителни детайли дразнеха най-силно любопитството ми.
„По същия начин, по който Сивият мъж жадува за красота, която никога няма да е негова, госпожице Лейн — беше казал Баронс, — сенките са привлечени да крадат това, което никога няма да могат да притежават — физическа проява на живот. Затова те взимат нашата и оставят след себе си нещо, което няма жизненост. Дрехите са инертни.“
„А какви са тези хартиени неща? — бях попитала, обзета от отвратително очарование. — Допускам, че са части от нас, но кои?“
„Тази вечер сме мрачни, нали, госпожице Лейн? Как бих могъл да знам? — свиването на рамене на Баронс беше галско нагъване на мускули под червена коприна. — Може би кондензирана кожа, кости, зъби, нокти и други неща, от които е изсмукан животът. А може би мозъците ни, са апетитни за тях. Може би те имат вкус на жаби, госпожице Лейн, а Сенките мразят жаби.“
— Уф! — измърморих, докато надрасквах същината на нощния ни разговор на нова страница.
Докато довършвах, около мен настана внезапно масово преселение и погледнах към вече отворените врати на музея. Затъкнах дневника внимателно в чантата, за да не пречи на лесния достъп до копието. Окачих чантата през рамо и се изправих, доволна от откритието, че едва отбелязвам гаденето, причинено от толкова близкия контакт с ОС. Бях решена да нося нещото с мен навсякъде, затова се принудих да спя с него снощи, надявайки се, че колкото повече контактувах с него, толкова по-малко обезпокоително ще става с времето. Тази тактика изглежда действаше.
Настроението ми се повиши, когато пристъпих във входната ротонда. Винаги съм обичала музеите. Може би трябва да се престоря, че това се дължи на високата ми ерудиция и на любовта ми към познанието, но истината е, че просто обичам красиви лъскави вещи, а от всичко, което бях чула, ставаше ясно, че тук беше пълно с такива. Нямах търпение да видя всичко.
За нещастие, нямаше да стигна толкова далеч.
Някой ден ще спра да свалям дрехите си в присъствието на В’лане, но цената на тази съпротива вероятно би струвала частица от душата ми.
Днес, тук и сега, докато се шляех из Националния археологически и исторически музей, поразена и възхитена от изложението Ór28 — съкровище от ирландско злато, нямах представа, че части от душата на някого може да бъдат изгубени.
Някога бях толкова сляпа за всичко, което ставаше около мен. Някога бях на двайсет и две. Красива и весела, допреди месец най-голямата ми грижа беше дали „Ревлон“ ще спре да произвежда любимия ми розов лак за нокти, което щеше да е катастрофа с епически размери, защото щеше да ме остави без идеалното допълнение към късата ми розова копринена пола, която носех днес с прилепнал перлен потник и с блестящи златни сандали, украсени с точно необходимото токче, за да показват златните ми, загорели крака. Изискано колие с перла висеше между пълните ми гърди и заедно с обиците и с перлената гривна на китката, ми придаваха подходящия вид на младежки сексапил. Къдриците ми се виеха меко около лицето ми и не една мъжка глава се обърна след мен. Вирнах брадичката си малко по-високо и се изсмях вътрешно. Ах, простите удоволствия в живота…
28
Ór (древно ирландски) — злато. — Б.пр.