Тайната на забранената книга [bg]

„По същия начин, по който Сивият мъж жадува за красота, която никога няма да е негова, госпожице Лейн — беше казал Баронс, — сенките са привлечени да крадат това, което никога няма да могат да притежават — физическа проява на живот. Затова те взимат нашата и оставят след себе си нещо, което няма жизненост. Дрехите са инертни.“

„А какви са тези хартиени неща? — бях попитала, обзета от отвратително очарование. — Допускам, че са части от нас, но кои?“

„Тази вечер сме мрачни, нали, госпожице Лейн? Как бих могъл да знам? — свиването на рамене на Баронс беше галско нагъване на мускули под червена коприна. — Може би кондензирана кожа, кости, зъби, нокти и други неща, от които е изсмукан животът. А може би мозъците ни, са апетитни за тях. Може би те имат вкус на жаби, госпожице Лейн, а Сенките мразят жаби.“

— Уф! — измърморих, докато надрасквах същината на нощния ни разговор на нова страница.

Докато довършвах, около мен настана внезапно масово преселение и погледнах към вече отворените врати на музея. Затъкнах дневника внимателно в чантата, за да не пречи на лесния достъп до копието. Окачих чантата през рамо и се изправих, доволна от откритието, че едва отбелязвам гаденето, причинено от толкова близкия контакт с ОС. Бях решена да нося нещото с мен навсякъде, затова се принудих да спя с него снощи, надявайки се, че колкото повече контактувах с него, толкова по-малко обезпокоително ще става с времето. Тази тактика изглежда действаше.

Настроението ми се повиши, когато пристъпих във входната ротонда. Винаги съм обичала музеите. Може би трябва да се престоря, че това се дължи на високата ми ерудиция и на любовта ми към познанието, но истината е, че просто обичам красиви лъскави вещи, а от всичко, което бях чула, ставаше ясно, че тук беше пълно с такива. Нямах търпение да видя всичко.

За нещастие, нямаше да стигна толкова далеч.