Черното копие и сянката на Властелина [bg]

-Загазихме! - меланхолично забеляза Дребосъка, намествайки се на твърдото легло и постоянно въртейки се. - Сега ще гнием тук, докато не се върне Самият Той и не ни довърши - бързо и без да му мисли.

-Не мрънкай! - ядно изръмжа Торин. - Няма дълго да ни държат тук. Трябва до смърт да им е любопитно, кои сме ние и откъде познаваме Сандело. Ех, започвам да съжалявам, че го няма тук! Никога не съм мислил, че толкова ще чакам среща с него!

Фолко мълчеше. Нещо му подсказваше че дълго няма да стоят тук, тревожеше го предстоящия разговор, където ще се наложи да доказват верността си на Господаря.

Мина остатъка от деня, мина нощта. На сутринта след не много богатата закуска ги изведоха на разходка. На тримата вече опитни и врели и кипели бойци нямаше да им е трудно да избягат - охраняваха ги само двама воини, но те решиха да играят ролята докрай.

Чак привечер на третия ден за тях или се сетиха или им дойде редът между другите работи. Задрънкаха ключове, факли осветиха тъмната им стаичка. На вратата се показаха няколко пазача и предишния воин със сребърната значка. Поведоха ги през двора, после нагоре по стълбите на втория етаж. Те минаха през няколко стаи. Зад дългите маси седяха хора - различни, от много племена, разнообразно и причудливо облечени, с накачено по тях странно оръжие. Някои бързо ядяха, други спореха, няколко човека разглеждаха начертани на тънка кожа карти, за нещо разговаряйки полугласно. Срещнаха се там и няколко пишещи, прехвърлящи купчини послания, написани върху първия попаднал под ръка материал - от брезова кора до каменна пластинка, от хартия до парченце окървавена дреха. До писарите стояха още няколко човека, ту поглеждащи над рамото им, ту обръщащи се към голяма, изкусно направена карта на Средната Земя, ушита от малки парченца кожа. Фолко не откъсваше поглед от лицата на тези хора, стараейки се да хване погледа им. Той неосъзнато очакваше някакви непоправими злодеи, но не - той видя изразителни и мъжествени лица, често не много красиви и с правилни черти, но във всяко хобитът чувстваше голяма воля и твърдост - и никаква „тъмнина"! Понякога в погледите им чувстваше жестокост, но и жестокостта беше обикновена, човешка. Неволно Фолко си припомни студеният поглед на Скилдур - наистина, той много повече би бил подходящ за служба на Мрака!

Минаха покрай хората и орките (Фолко видя мирно разговарящ ангмарец и як Саруманов орк), хазги и истерлинги, харадрими и елдринги (как са стигнали толкова далеч от Морето?) и спряха пред украсена с дърворезба врата, където, скръстили копия бяха застинали двама стражи. Кратък тих разговор - и копията са разделени, вратата е отворена, Фолко, събрал волята си в юмрук, направи крачка през високия праг.

Там горяха свещи, до прозореца стоеше просторна маса, в противоположния ъгъл имаше място за спане, по стените висяха копия, секири, ятагани, мечове и друго оръжие, а до масата, устремил към влезлите внимателния и изпитателен поглед на присвитите очи, стоеше висок човек с тъмни дрехи. На широкия колан отляво висеше дълъг кинжал, веднага припомнил на Фолко за срещите с Олмер на Сиранон. В дългите светли коси острият поглед на хобита видя голяма част бели къдрици. Очите бяха хлътнали, лявата скула я разсичаше голям белег. На края на масата лежеше голям пакет - в него приятелите видяха цялото си отнето оръжие. Усмихвайки се, човекът сложи ръка на дръжката на секирата на Торин.