Черното копие и сянката на Властелина [bg]

С крайчеца на окото хобитът забеляза бързото движение, което направи един от воините, обръщайки се към току-що влезлия нов другар - вълнообразно движение с ръка, като че очертаващо гърбица!

Тук явно познаваха Сандело, познаваха го, но не се издаваха...

-Ние не разрешаваме на чужденците да ходят по нашите зами - без да променя хладния си тон, каза командирът. - Вие ще отидете при онези, които знаят и могат повече от нас.

„Какво да правим? - мислеше Фолко. - Да играем ролята докрай или да си се пробваме в открит бой, докато не са ни завлекли някъде във вътрешността на вражеските земи, откъдето надали ще се измъкнем?"

Той впи поглед в Торин. Ще даде ли сигнал или не? Ще наведе ли глава, ще сложи ли дясната си ръка на края на масата, за да може в следващия миг седящия против Торин командир да падне с ножа на хобита в гърлото си, а джуджетата да успеят да хванат някакво оръжие?

Торин не даде сигнал. Той кратко погледна хобита и в този поглед имаше отрицание. Отрицание и горчива готовност да вървят до края, само и само да се вкопчат и да останат тук сред вчерашните им врагове, имайки поне някаква свобода да изпълнят намисленото.

Все пак за представление джуджетата запротести- раха, но никой не ги слушаше. Приятелите спокойно, но твърдо бяха избутани навън. Шестима воини скочиха в седлата готови, да съпровождат неканените гости...

Един стражник събра оръжието на приятелите, небрежно го завърза във вързоп и го закрепи на седлото. Командирът излезе на стълбите и заповяда на своитенещо, а към джуджетата и Фолко беше отправен ясен жест: „Да тръгваме!"

През целия ден те се придвижваха все по-далеч и по-далеч на изток от Пустата планина по добре утъпкан път във вътрешността на Страната на Олмер. Неведнъж сърцето на хобита се свиваше, когато крадешком се озърташе към заобикалящия ги мълчалив и безразличен конвой. Високите, сякаш лишени от чувства воини яздеха в тръс прекрасни, подхождащи на стопаните си кулести и кафяви коне.

„Да не би да отиваме на гости на бързата смърт?" - помисли си Фолко.

Той косо поглеждаше каменните лица на страж- ниците, мрачно втренчилия се в земята Торин, меланхолично гризящия сухар Дребосък и не можеше да реши дали постъпиха правилно, като се предадоха в ръцете на стражата, и това го объркваше, пречеше му да разсъждава и да обмисля по-нататъшните действия. Не му оставаше нищо друго освен да разглежда околностите.

Мирните села на земеделците се сменяха с все по-гъсти и по-големи горички. Изчезнаха и последните хълмчета, местността окончателно се ширна, равна във всички посоки като тепсия. Пътят бе заобиколен от брястове и габъри, полетата свършиха, но вятърът носеше от изток мирис на дим, и беше невъзможно да се обърка този мирис нито със смрадта на изгорени къщи, нито със задушливия полъх на горски пожар - това бе уютният аромат на близки жилища.