Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Преди това вече имаше песни и леко угощение, и суетня на разпоредителите, но главният пир и танци очакваха гостите след определянето на най-достойните.

Нефар полугласно разказа на приятелите, че родът Харуз е дошъл тук от Голямата Равнина, изгубили битка с могъщо племе, клан на потомците на Хамул, Черния Истерлинг, чието име някога е предизвиквало ужаса на всички обитатели на зелените равнини, пред когото е треперел младия в онези години Гондор. Родът Харуз е загубил много мъже и организирайки такива състезания, си възстановява загубеното.

Хобитът вече забеляза, че всички обитатели на Цитаделата се разделяха на дошли тук сами и големи родове. Самотниците нямаше на кого да се надяват, те се привличаха един друг и възникваха братства, скрепени от дружбата по-здраво, отколкото някои кланове ги свързваше кръвното родство. Не бяха малко и такива, които не бяха се присъединили към войската, а се трудеха на земята или до тъкачния стан, намерили най-после желаното спокойствие. Тук на никой не му даваха да изпадне. Чужди търговци не се допускаха тук, почти всичко необходимо Цитаделата произвеждаше сама, защото земите й бяха плодородни, реколтите богати, горите богати на дивеч, а реките и езерата - на риба.

Но ето гръмнаха фанфарите, и величествен стар истерлинг, с белоснежни побелели коси и почти кафява кожа, излезе от редовете на великолепен кон, покрит с разкошно покривало. Той заговори, но на наречието на Цитаделата, наложи се да се задоволят с превода на Нефар. Вожда на род Харуз канеше всички на честна борба! Пет красиви девойки чакат най- добрите от най-добрите воини на Свободните Народи. Всички останали без род, семейство и покрив над главата - излезте!

Отначало обявиха състезанието на стрелците. След тях трябваше да следват копиеносците, след това всеки ще може да покаже „смайващо", както се изрази Нефар, такова, което още не бяха виждали. А после - двубоите...

Звънци и тръби. Виковете на глашатаите. Хорското море се развълнува и чертата започнаха да я пресичат тези, които бяха решили да покажат себе си. Остро и горещо стана в гърдите на Фолко, и той пресече чертата, получил от Торин вместо напътствия здрав удар по рамото.

Но, когато видя сред повече от тридесетимата си съперници поне дузина хазги, увереността му намаля.

„Тук със стрели, никого не можеш да учудиш, - помисли си той. - И те ще стрелят по-далеч от мен, това е сигурно... Но ние толкова просто няма да се предадем!"

Изнесоха мишената, бяла дъсчица на прът колкото ръста на човек, народът се отдалечи зад нея, разтвори се настрани. Нов сигнал на тръбата - и стрелците започнаха да се строяват на плавната крива до трибуната, където стоеше Берел. Един по един те излизаха към линията на прицелване, а глашатая високо известяваше имената им. Всеки бе посрещан от одобрителна глъчка.