![Черното копие и сянката на Властелина [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/0/chernoto-kopie-i-syankata-na-vlastelina-bg-download.jpg)
Черното копие и сянката на Властелина [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Пръстенът на Мрака #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Елф
- ISBN: 9548826151
- Переводчик: Петя Николова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черното копие и сянката на Властелина [bg]». Краткое содержание книги:
И те скоро се показаха, но за учудване на Фолко никак не приличаха на граничното село. На обширното няколко левги обезлесено пространство, заобиколено от сини стени на далечни горички, се трупаха високи, навярно походни шатри от някаква много плътна тъкан. Над отворите на покривите им се издигаше дим. На юг от грамадния стан, където в стената от гъсталаци се виждаше далечна просека, нещо като врати към друга равнина, пасяха табуни коне. На око Фолко ги прецени на не по-малко от петстотин глави. От север изтичаше ручей, заобикаляйки стана, и изчезваше в източните поляни. Между шатрите се мяркаха невисоките сенки на обитателите им и Фолко позна хазгите. Наложи се да стисне здраво зъби и да се скара на себе си, за да не издаде с нищо нахлулия ужас, от който му призляваше. Ами ако някой от тези храбреци познае Торин, здраво сякъл братята им в паметния ден на битката на половин ден път от Форност към Ануминас?
Към пътя изтича ято дечурлига да позяпат странните пришълци, а един от малкото възрастни в лагера продължително изгледа хобита с тесните си очи. Селището бе празно, Фолко скъпо би платил, за да разбере, къде са е дянала по-голямата част от населението му.
Беше вече късен следобед, когато те, минавайки дълъг участък от горския път, отново се оказаха на ръба на кръга на полетата. Отново започваха селища - само че тук къщите се строяха наполовина от камък, и хобитът се учуди на настойчивостта на обитателите - колко трябва да се трудиш, за да домъкнеш тук такива купчини камък. Селището бе заобиколено от дървена ограда, и то не се точеше като линия покрай пътя като селата около границата, а се беше свило на кълбо, като че ли всяка секунда очакваше коварно нападение. Платнището на широките порти все пак беше отметнато и в отвора дремеше, опирайки се на копието, едър брадат часови, мургав и с къдрава коса. При вида на конвоя той бързо се изпъна, забързано смъквайки износеното синьо наметало. Началникът на стражата, онзи същият воин със сребърната значка на рамото, срещнал приятелите на граничния път, хвърли към зяпльото презрителен поглед, но премълча. Те влязоха през портите.
-Ей, старши! - нарочно високо се обърна към началника Торин. - Щом ни водите някъде, то ще ни храните, надявам се? В корема ми свири като в топилня пещ при продухване!
Воинът студено погледна към джуджето, но не каза нищо.
-Добре, разбирам, храната ви едвам за вашите стига. Но, може би, ще ни позволиш да се подкрепим със собствените си провизии?
-Добре! - без да разтваря челюсти, процеди началникът на стражата. - Ще ядете тук. От вашето.
Кръчмата тук обаче, се оказа прилична на арнорските, непривични и необичайни бяха само не особено любезните погледи на съдържателя на заведението, човек необичайно слаб, като че изсъхнал.
-При такава работа - само кожа и кости! - поклати глава, подсмивайки се Дребосъка.
Фолко успя да изцеди от себе си само бледа сянка на усмивка не му беше до смях.
Подканяни от студените погледи на конвоя, те набързо, насухо хапнаха от остатъците на пътните си провизии, като пиха със сухарите студена вода. Дребосъка се опита да заговори за бира, извади дори златна монета, но кръчмарят, без да си обръща главата, само, процеждаше вместо отговор някакви еднообразни, провлечени думи и свиваше рамене, правейки се, че не разбира, Фолко, разсеяно оглеждайки стените, внезапно забеляза нарисувани сини и червени фигури - като че руни, или магически знаци. Не елфически, не руни на феанор, използващи се в езика на Квеней, Висшите, Задморски Елфи, не руните на Даерон, с които пишеха и хората и джуджетата и до ден днешен, може би, дори не писмена. Прекалено често се спираше върху тях погледът на кръчмаря. Воините ги гледаха равнодушно. Значи, помисли си Фолко, това не са знаците на Олмер, а нещо от дълбините на паметта на този народ, което по незнайно какъв начин е донесено тук, в Цитаделата - както започна да нарича пред себе си тази страна. Той се вгледа по-внимателно.
Странни знаци, много странни. Приличаха на мъчително изпочупени надписи - няма я в тях нито благородната простота и изящество на начертаните от феанор писмена, нито капризното разнообразие на творенията на Даерон, отстрани това прилича на... Прилича на, птичи крак някакъв по средата, отляво нещо като око... Но до каква степен е смразяващо това, неприятно! Така не рисуват за душата - само ако искат да прогонят някой. А отдолу, под това, което му изглежда като крак, - нещо като отворена уста... Алените и сини линии се преплитаха в причудлива плетка, и, колкото повече ги гледаше Фолко, толкова повече му се струваше, че зад тези знаци стои някаква далечна и злокобна сила, чужда, враждебна на всичко, в това число и на тези, които са рисували тези, несъмнено посветени на нея знаци. „Трябва да ги запомня! - заповяда си Фолко. - Кой знае, може и да свърши работа..." И той с острото си око на стрелец-хобит започна бавно да проследява очертанията на линиите и извивките. Той разпознаваше последователността, в която се рисуваше знакът. Нищо че не знае, какво означава - но зад този знак имаше сила.