Луната, която убива [bg]

- Май те спохождат мисли за убийство, а, момче?

Ниджири трепна и обърна глава, за да съзре Сунанди. Изправена наблизо с кофа в ръце, тя пълнеше поилката за животни. Имаше вид на изпечена керванджийка - налетите й устни бяха напукани, кожата й бе изсъхнала, от ярките халати, които носеше при Етисеро, нямаше и помен, нито пък се виждаха обеци или гердани. Сега носеше само увиснали и надиплени роби в землист цвят - същите като на всички останали от кервана. Това бе и едничката подходяща за сърцето на пустинята дреха. Тюрбанът, с който бе покрила късо подстриганата си коса, подчертаваше красиво нейното ъгловато лице и големи очи. Ниджири трябваше да признае с неохота, че е много хубава. От друга страна, в този вид спокойно можеше да мине за най-обикновена жонгльорка или танцьорка от керванджийската трупа.

Сунанди не го погледна, докато работеше, а гласът й остана съвсем тих, но той долови острата нотка в тона й.

- Мислиш, че за нея е по-добре да се измъчва? - попита той. - Един Лечител можеше да облекчи страданията й.

- На определена цена.

- Няколко сънища! При нейната възраст щяха да са много богати. Цяла Гуджааре би имала полза от скритата в тях енергия.

Тя се изправи и избърса чело с ръка, а после му хвърли гневен поглед.

- Звучиш като лешояд - заяви жената. - Кръжиш наоколо цяла седмица и чакаш своя час да се нахраниш. До един сте такива - благочестиви и добронамерени хищници.

Ниджири усети как го побиват горещи, а след това и студени тръпки. Отпусна дисагите, които държеше в ръка, и се обърна с лице към нея.

- Ти жалееш за своето момиче със северна кръв - промълви той с тих глас. - Никой не ти е помогнал да облекчиш своята болка и затова аз ще простя тази обида. Само че ти, с този твой потопен в лъжи и поквара живот, не осъзнаваш нищо от благослова на Хананджа. Жал ми е за тебе.

На свой ред и тя го погледна втренчено. Неуверен в способността си да продължи с възпитания тон, Ниджири се извърна и пое към оазиса, където Ехиру помагаше на неколцина други да пълнят животинските поилки. Ниджири се присъедини и не обели дума до свършване на работата. Чак тогава Ехиру, който, естествено, бе забелязал в какво настроение е, хвана момчето за ръка и го отведе на по-спокойно място, зад нечия сергия за фураж.

- Разправяй. - Това бе всичко, което каза, и Ниджири се подчини.

Когато привърши своя разказ, гневът му бе заменен от срам. Ехиру замълча и дълго го наблюдава. Най-накрая момчето изтърси:

- Не биваше да се ядосвам. Тя страда. Трябваше да я утеша.

- Така е - съгласи се Ехиру. - Но ми се струва, че тя не ще приеме утеха от човек, когото обвинява за смъртта на момичето си.

- Не съм убил това момиче! Онази мерзост го стори!

- В нейните очи ти и Жътваря - а също и аз - сме едно.