Луната, която убива [bg]

Платното на входа се отметна пак - за голямо облекчение на Ехиру - и Канек се вмъкна вътре.

- Ето ти гете. - Остави върху застлания под на палатката малък мехур, привързан с кожено ремъче.

- Какво ти поиска за него старейшината? - попита Гехану.

- Нищо. Толкова бе изненадан от нашето желание, че забрави да вземе нещо в замяна.

-Ха! Сигурно оглупява от старост. Добре. Утре ще продължа търговията с него. А сега върви в банята, че смърдиш.

Канек завъртя очи зад гърба на майка си, намигна и се усмихна на Ехиру, а после излезе. Ехиру се поклони в смирен израз на благодарност и посегна за мехура. Но Гехану го изпревари - ръката й тупна върху неговата.

- Нали знаеш, че при нас е по-различно от при вас, че? -Устните й се разтегнаха в нещо, което не бе съвсем усмивка. Очите останаха сериозни. - Известно ми е, че скоро ще удари нейният час - не съм глупачка. Но помни: тя не те е викала.

Ехиру замръзна, разбрал на мига какво има предвид жената. Умът не му побираше как се е сетила, но накрая реши, че всичко това е без значение. Тези неща ставаха по волята на Хананджа.

- Ще се отнеса с уважение към нейното желание - каза той, зарязал превзетия тон от преди малко. - Животът й не пречи никому, така че смъртта си остава неин избор.

Гехану го погледна дълго и изпитателно, а накрая кимна и освободи ръката му.

- Виждала съм един от твоята черга. Много отдавна - каза тя. - Дойде да вземе един гуджаарец от нашата трупа, чийто апендицит се бе спукал. Беше тих особняк - също като тебе -и в очите му имаше много топлина.

Ехиру пусна мехура с етир - и двамата знаеха, че няма никаква нужда от него. Ако старицата му откажеше, хората на Гехану можеха да й го сложат в чая.

- По това ли ме разпозна?

- Подозирах, но не бях сигурна. Той не бе тъжен. Не мислех, че такива като тебе могат да бъдат тъжни, луди или каквото и да е друго. - Погледна го с присвити очи. - А и не бива, нали? Какво ти има не тебе?

- Подготвям се да умра.

- И защо, в името на боговете?

Нямаше сили да излъже, макар да знаеше, че истината ще я разстрои.

- Унищожих една човешка душа.

Гехану задържа дъха си и се дръпна назад. На лицето й се изписа ужас. Сетне ужасът избледня, за да отстъпи място на тревожна загриженост.

- Случайно ли?

Малцина бяха ония, които задаваха този въпрос. Хубаво бе да не те гледат като неизбежно зло.

- Да. - Сведе поглед към ръцете си. - И не. Стана по недоглеждане. Забравих за миг дълга и допуснах страх и предразсъдъци да командват действията ми. Само за един миг, но и той стигна.