Луната, която убива [bg]

- Да вървим - каза Ехиру.

Двамата излязоха от басейна, изсушиха се, облякоха чисти дрехи и се отправиха към шатрата на Талителе.

- Почакай отвън - каза жрецът на своя чирак, а момчето кимна и се скри в сенките зад шатрата. Щеше да се появи, когато Ехиру го повика, а това щеше да стане само ако старицата го поискаше.

Цирковият керван бе утихнал в по-голямата си част, готов за нощувка, макар някои от по-младите участници да бяха започнали импровизирано представление - свиреха на лири и цимбали край самата вода. В шатрата цареше тишина. Помощницата на Талителе си бе тръгнала или пък спеше до нея. Ако двете бяха гуджаарейки, Ехиру би влязъл, без да моли за разрешение. Но сега почука със свити пръсти по опънатата кожа на шатрата.

- Старейшина, може ли да поговорим?

Отвътре се чу раздвижване. Последва пристъп от мъчителната кашлица на възрастната жена. След като премина, тя проговори:

- Ако речта може да помогне с нещо, влез, който и да си.

Ехиру се промъкна през завесата на входа. Отвътре шатрата бе просторна и удобна, осветена от восъчен фенер, който висеше под отвора в горната й част. Уханието на мед не бе в състояние да прикрие миризмата на старост и болест, но Ехиру не обърна внимание на това. Дебели животински кожи покриваха пода, за да не се усеща коравата хладина на каменната настилка. Шатрата бе украсена отвътре с геометрични фигури в светлите тонове на някакъв южняшки стил, който жрецът не можа да разпознае. По средата бяха разположени два дюшека, но само единият бе зает в момента. Върху него лежеше старицата, която се мъчеше да се изправи и да поздрави своя гост.

Ехиру побърза да помогне, като се наведе над нея и облегна снагата й върху оставена наблизо купчина възглавници.

- Прости ми, старейшина Талителе. Не исках да смутя почивката ти.

- Мира не ми дава тая пуста кашлица - промърмори тя. В говора й се долавяше акцентът на Гехану. Старата жена го измери с присвити очи. - А-че. Красивото момче, дето тръгна с нас от Гуджааре. Да не си дежурен по старица тази нощ?

Ехиру се усмихна.

- За мене щеше да е чест, Старейшина, ако бях, но не съм. За друго идвам. - Той замълча, когато жената се разтресе от нов пристъп на остра и видимо болезнена кашлица. Върху поднос край нея се виждаха шише с вода и чаша. Когато пристъпът заглъхна, Ехиру наля вода и поднесе чашата към устните й. Задържа я така, докато старицата отпиваше. Когато приключи, тя кимна с благодарност.

Ехиру остави чашата, изчака малко, а сетне бръкна в дрехите си за кесията. Извади я, развърза я и изсипа в дланта си своите служебни принадлежности.

Жената заразглежда полираните камъчета с блеснали от любопитство очи. Той взе житния бръмбар и го поднесе към нея, за да го види по-добре.

- Знаеш ли какво е това?