Зовът на барабана [bg]

Погледнах го внимателно. Жакетът и жилетката не бяха впечатляваща гледка, но все пак приемливи, благодарение на братовчеда Едуин; жакетът беше сив, добре скроен и му стоеше идеално, копчетата не бяха сребърни, но не и от дърво или кост, а пиринчени, като на заможен квакер.

Не че иначе приличаше на квакер, помислих си аз. Ризата беше доста опърпана, но ако не сваляше палтото, никой нямаше да забележи, а липсващото копче на него бе скрито от красивото дантелено жабо — единствената екстравагантност, която си бе позволил по отношение на облеклото.

Чорапите бяха читави; светлосиня коприна, без видими дупки. Белите памучни панталони бяха тесни, но не чак неприлично, и относително чисти.

Обувките бяха единственият недостатък в този ансамбъл; нямахме време обаче да ги поправяме. Бях направила всичко по силите си да скрия драскотините по кожата със смесица от пепел и мазнина, но си личеше, че са обувки на селянин, а не на джентълмен; с дебели подметки, направени от груба кожа и с рогови катарами. Все пак се съмнявах, че леля му Джокаста ще се взира първо в краката му.

Застанах на пръсти, за да оправя жабото му и изтупах прашинките от рамото му.

— Всичко ще бъде наред — прошепнах и му се усмихнах. — Красив си.

Той сякаш се стресна, после мрачното изражение се промени в усмивка.

— Ти си красива, сасенак. — Наведе се и ме целуна по челото. — Румена си като ябълка и много хубава. — Изправи се, погледна Иън и въздъхна.

— А пък Иън… вероятно мога да го представя за интерниран затворник, когото съм взел като свинар.

Иън беше от хората, на които дрехите, колкото и да са хубави, винаги изглеждат като извадени от боклука. Косата му се беше измъкнала от зелената панделка, а кокалестият му лакът стърчеше от дупка в новата риза. Маншетите ѝ вече бяха посивели на китките.

— Капитан Фрийман каза, че ще сме там след малко! — възкликна той, очите му блестяха от вълнение, когато се наведе през борда и се загледа нагоре по реката, за да зърне първи целта ни. — Според вас какво ще ни дадат за вечеря?

Джейми огледа племенника си с пълна липса на благоразположение.

— Сигурно ти ще получиш остатъците, заедно с кучетата. Нямаш ли жакет, Иън? Или гребен?

— О, имам — каза той и се озърна, сякаш очакваше тези предмети да се материализират пред него. — Имам жакет. Някъде. Май.

Жакетът най-сетне бе открит под една от пейките и освободен с известни трудности от Роло, който го използваше за легло. След като го изтупахме, за да махнем поне част от кучешките косми, Иън успя да се нацеди в него и седна, за да среша и сплета косата му, докато Джейми набързо му припомняше как да се държи прилично, а именно да си държи устата затворена.