Зовът на барабана [bg]

Когато се появих от каютата, пристанът вече се виждаше. За разлика от паянтовите съоръжения покрай повечето плантации, Ривър Рън имаше доста солиден и добре изграден пристан. Едно малко чернокожо момче седеше в края му и клатеше от скука босите си крака. Когато видя „Сали Ан“, то скочи и побягна, вероятно да съобщи за появата ни.

Баржата се удари в пристана. От дърветата до реката тръгваше тухлена алея, която се виеше през обширни морави и градини, разделени на две от кръг мраморни статуи сред цветни лехи, а после се съединяваше отново и се разширяваше в площад пред внушителна двуетажна къща с колонада и много комини. От едната страна на цветните лехи имаше миниатюрна постройка от бял мрамор — нещо като мавзолей. Промених мнението си доколко е подобаваща кремавата копринена рокля и докоснах притеснено косата си.

Разпознах я веднага сред хората, които идваха по алеята от къщата. Щях да позная, че е Макензи, дори да не знаех коя е. Беше с едри кости, широки викингски скули и високо гладко чело като братята си Колъм и Дугал. И също като племенника си, и праплеменника си, беше изключително висока.

С една глава по-висока от черните слуги около нея, тя се носеше по пътеката от къщата, хванала под ръка иконома си, макар че едва ли имаше нужда от опора.

Беше висока и вървеше бързо, със стабилна крачка, която не подхождаше на белите ѝ коси. Вероятно някога е била червенокоса като Джейми; като че ли в косите ѝ още имаше червеникави оттенъци, защото беше побеляла както побеляват червенокосите — с патината на стара златна лъжица.

Едно от момченцата зад нея извика и две хукнаха по пътеката към пристана, където ни обградиха и заджавкаха като кученца. Отначало не разбрах нито дума — само Иън отвръщаше весело, когато осъзна, че крещят на келтски.

Не знаех дали Джейми е намислил какво да каже или направи при първата среща, но сега той просто отиде при Джокаста Макензи, прегърна я и каза:

— Лельо… аз съм Джейми.

Едва след като я пусна и отстъпи назад, видях изражението му — не бях го виждала такъв досега. Нещо средно между нетърпение, радост и страхопочитание. Хрумна ми с лек шок, че Джокаста Макензи сигурно много прилича на по-голямата си сестра — майката на Джейми.

Вероятно имаше и неговите тъмносини очи, но не можех да ги видя; бяха замъглени, защото тя се смееше през сълзи, държеше го за ръкава и посягаше към бузата му, приглаждайки несъществуващите кичури от лицето му.

— Джейми — повтаряше отново и отново. — Джейми, малкият Джейми! О, как се радвам, че дойде, момче! — Посегна отново и докосна косата му, изглеждаше изумена.

— Света Дево, ти си истински гигант! Сигурно си висок поне колкото брат ми Дугал!

Щастливото изражение на лицето му помръкна леко, но той продължи да се усмихва и я обърна към мен.

— Лельо, да ти представя съпругата си. Това е Клеър.

Тя ми подаде усмихната ръка и аз я хванах между дланите си. Усетих с леко пробождане нещо познато при допира със силните пръсти — макар че нейните кокалчета бяха леко изкривени от възрастта, — кожата ѝ беше мека и държеше ръката ми точно като Бриана.