Колелото на Осхайм [bg]

— Ася Лауглин — каза гласът и млъкна. Жената вдигна очи и ме погледна.

— К… как умря ти? — Дръпнах ръката си. Нещо в погледа ѝ ме плашеше.

— Не съм умряла — каза тя.

— Ти си само ехо, приказка в машината, това го знаем. Как умря истинската Ася?

— Не е умряла. — Ася хвърли поглед към Гариус, после върна очи върху мен.

— Какво стана с нея в Деня на хилядата слънца?

— Тя трансмутира със силата на волята си. Личността ѝ бе запечатана в негативните енергийни състояния на тъмната енергия във вселената.

— Какво?

— Стана невеществена.

— Какво?

— Дух.

— Дух на мрака. — Втренчих се в жената. — Аслауг?

— Беше впримчена от митологията на хората, заселили отново северните региони, да. Вярата на множество необучени умове се оказа по-силна от волята ѝ.

Помислих си за Аслауг, дъщерята на Локи, родената от лъжи, с паешката ѝ сянка и чудовищната ѝ фигура в онзи ден, когато мина през вратата на маговете на развалата в Осхайм.

— Съжалявам.

Строителският призрак сви рамене.

— Съдбата ѝ не е толкова уникална. Колцина от нас са пленници на историите, които се разказват за нас или от нас? — Тя ме изгледа твърдо и загадъчно, с което ми напомни още по-силно за Аслауг.

Изводите от всичко това не ми харесаха особено, затова се надух възмутено.

— Аз не съм…

— Една история за прекрасния принц се опитва да те впримчи дори в същия този момент, Джалан. Има и друга история, която си разказваш сам и която може да те повлече по съвсем различен път.

— Много си приказлива за библиотечен запис. — Понечих отново да затворя кутията.

— Никога не ми е харесвало да играя по правилата, Джалан. — Тя ме дари със същата онази мрачна усмивка, която познавах толкова добре.

Блъскане по големите порти на тронната зала заглуши всякакъв мой отговор и началникът на дворцовата стража нахълта, без да чака отговор.

— Наместнико, маршале, градът е нападнат! Мъртвите са в реката!