Дяволски устройства [bg]

Гостите бяха започнали да се събират на синьо-зелените вечерни ливади в градините на Павилиона, между сенките на гората от кипариси. Всички мъже бяха облечени в официални роби, а жените изглеждаха чудесно в балните си рокли в лунносребристо и среднощносиньо. Из всички алеи бяха окачени хартиени фенери, а между колоните на естрадата се появиха музиканти. Летящите порове също пристигнаха. Те изглеждаха страшно елегантни в обточените си с вълна авиаторски костюми и бели копринени шалове и говореха гръмко за „другари“, „бандити“ и „хвърлени в океана сандъци“. Орла Туомбли, чиято коса беше оформена с гел като извити назад криле, беше хванала Пенироял под ръката.

Преди танците бяха сервирани напитки и храна, а Рен беше една от сервиращите. Тя се чувстваше красива и открояваща се в своя костюм за Лунния фестивал — носеше торбести панталони и дълга туника, ушита от някакъв лек сребрист плат, който не можеше да назове, но гостите въобще не я забелязваха, те се интересуваха единствено от подносите, които носеше. Докато си проправяше път през увеличаващата се тълпа, все повече ръце посягаха към напитките и хапките, без да благодарят или да попитат може ли.

Рен нямаше нищо против. Все още беше изморена и неспокойна от събитията от изминалата вечер. През целия ден в Павилиона цареше странна атмосфера, постоянно идваха и си отиваха хора от милицията и мерките за сигурност бяха затегнати. Другите робини продължаваха да идват при Рен и да я питат наистина ли е видяла трупа и имало ли е толкова много кръв? За капак на всичко госпожа Пенироял ѝ се усмихваше заговорнически всеки път, когато я видеше, и постоянно намираше някакви извинения да я изпраща в помещенията, където беше Тео Нгони, или обратно, сякаш се надяваше един ден някой да напише опера за тях и да отреди сопрано партия, специално посветена на и изпълнена от Бу-Бу Пенироял, грижливата господарка, благодарение на която любовта им е станала възможна.

За съжаление, цялата тази доброта накара Рен да харесва все по-малко Бу-Бу, да имаш роби беше едно, но да уреждаш любовните им отношения — нещо съвсем различно. Имаше чувството, че кметицата иска да ги чифтоса като някакви пудели.

Затова се зарадва, че за момент е невидима и може необезпокоявано да гледа и да слуша. Накъдето и да погледне, виждаше някого, когото разпознаваше от страниците на „Палимпсест“. Тук бяха едни от най-известните художници на Брайтън като Робертсън Глуум и Ариане Арай. Тук беше и прелестната Давина Туисти, която триумфира със „Сърца“ на сцената на Малборо Тиътър. Онзи мъж с шапката приличаше на скулптора Гормлес, чиито нелепи творби задръстваха публичните пространства като огради от бодлива тел. Онова там не беше ли П. П. Белман, авторът на атеистични релефни книжки за съвременни бебета? Рен се зачуди как ли биха се почувствали всички, ако знаеха, че преди по-малко от двадесет и четири часа един мъж е убит точно тук, на Облак 9.