Красива мистерия [bg]

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА

— Изгубихте ли се?

Бовоар рязко се завъртя по посока на гласа.

— Питам просто защото е твърде необичайно да открия някого тук.

В гъстата гора, на няколко крачки от Бовоар, стоеше монах. Сякаш внезапно се бе появил от нищото. Бовоар го позна. Това бе монахът от шоколадовата работилница, който при последната им среща носеше окапана с тъмен шоколад престилка. Сега носеше чисто расо и кошница. Като Червената шапчица. Entre-les-Loups, помисли си Гамаш. Сред вълците.

— Не, не съм се изгубил — отвърна той и се опита бързо да свие на руло плана на "Сен Жилбер". Но беше твърде късно. Монахът стоеше неподвижно и просто го наблюдаваше. Погледът му накара Бовоар да се почувства нелепо. И нащрек. Смущаващо бе да си в компанията на толкова неподвижни и тихи хора. И потайни.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита монахът.

— Аз просто… — Бовоар кимна към плана, който не бе успял да навие докрай.

— Разглеждахте? — усмихна се той. Бовоар донякъде очакваше да види дълги кучешки зъби, ала усмивката се оказа плаха, почти колеблива. — И аз се оглеждам — каза монахът, — но може би не за същото.

Типичният леко снизходителен коментар, който Бовоар би очаквал да чуе от някой religieux[54]. Вероятно бе тръгнал на някакво духовно проучване, много по-стойностно от заниманието на пелтечещия индивид насреща му. Монахът бродеше из гората в търсене на вдъхновение, спасение или Бог. Може би се молеше или медитираше. А Бовоар търсеше съкровище.

— А — възкликна монахът, — ето няколко.

Той се наведе, после отново се изправи и разтвори дланта си пред Бовоар. В дланта му една до друга се търкулнаха няколко миниатюрни диви боровинки.

— Съвършени са — каза монахът.

Бовоар ги погледна. По нищо не се различаваха от която и да било друга дива боровинка, попадала пред погледа му.

— Заповядайте. — Монахът протегна дланта си още по-напред и Бовоар си взе едничка. Все едно се опитваше да отдели атом.

Метна я в устата си и усети мигновена експлозия на вкус и аромат, несъразмерими с големината на плодчето. Имаше вкус — съвсем очаквано — на боровинка. Но и на квебекска есен. Сладка и тръпчива.

Този монах беше прав. Наистина бе съвършена.

Взе си още една. Монахът също.

Двамата мъже стояха в сянката на високата стена до градината на абата и ядяха боровинки. Едва на няколко крачки разстояние, зад стената, имаше безупречна градина, с красиви растения, грижливо поддържана. С морава и лехи, с подстригани храсти и пейки.

Ала тук, от тази страна, имаше миниатюрни боровинки.

Имаше и гъсти храсталаци, чиито тръни дращеха Бовоар и през панталоните, докато си проправяше път през тях. Следваше очертанията на манастира и в действителност, и на хартия. Бе заел от монасите чифт гумени ботуши и без да усети, започна да гази в кал, да прескача отсечени дънери и да се препъва в камъни. Опитвайки се да разбере дали очертанията върху листа съвпадат с реалните стени на абатството.