Красива мистерия [bg]

Кое дете независимо дали е момче, или момиче, не си бе мечтало за скрито съкровище?

Не беше поглъщало жадно истории за безразсъдна храброст, за галеони и пирати, за избягали принцове и принцеси, заровили нещо ценно. Или още по-добре — открили нещо ценно.

Колкото и невероятна да бе идеята за тайна стая със скрито в нея съкровище, Бовоар се остави да бъде засмукан от тази фантазия. Миг по-късно се улови, че вече се чуди какво би могло да е това богатство. Богатствата на средновековната църква? Бокали, картини, монети. Безценни бижута, върнати обратно от кръстоносците.

После Жан Ги си представи как го намира.

Не заради богатството. Или поне не изцяло заради това. А заради тръпката от находката.

Веднага си представи как споделя с Ани. Виждаше я как го гледа и слуша. Как попива всяка негова дума. Как изражението й се променя при всеки обрат в историята. Как лицето й отразява всяка емоция, докато той й разказва за претърсването. Ахка от изненада. Смее се.

Щяха да говорят за това до края на живота си. Да разказват на децата и внуците си. Как дядо открил съкровище. И го върнал на Църквата.

— Е — рече Гамаш и нави плана на руло, — мога да ти го оставя, нали?

И подаде свитъка на Бовоар.

— Ще разделя всичко с вас, patron. Поравно.

— Аз вече открих своето съкровище, благодаря.

— Не мисля, че торба с шоколадови боровинки може да мине за съкровище.

Non? — попита Гамаш. — Ти си знаеш.

Чу се плътен камбанен звън. Не бодър и празничен, а тежък, погребален.

— Пак ли? — попита Бовоар. — Не мога ли просто да си остана тук?

— Разбира се, че можеш. — Гамаш извади от предния джоб на сакото си хорариума, с който го бе снабдил секретарят на абата, и го разгледа внимателно. После отмести поглед към часовника си. — Богослужение в 11:00 — каза той и тръгна към затворената врата.

— Едва единайсет сутринта, ли е? Имам чувството, че е време за лягане.

На това място, което функционираше като часовников механизъм, времето сякаш бе спряло.

Бовоар отвори вратата за началника и — след миг колебание и прошепната под мустак ругатня — го последва по коридора обратно към Светия храм.

Гамаш се отпусна пейката, Бовоар зае мястото до него. Седяха тихо и чакаха службата да започне. Главният инспектор отново се наслади на светлината, която нахлуваше от високите прозорци. Пречупена в куп различни цветове, които обливаха олтара и пейките и сякаш танцуваха там. В радостно очакване на монасите.

Началникът огледа вече познатото пространство. Имаше усещането, че е тук от много дълго време, и се изненада от мисълта, че двамата с Бовоар все още не бяха прекарали и един пълен ден в Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.

Светият храм, както Гамаш вече знаеше, бе построен в чест на толкова скучен светец, че Църквата не бе успяла да му намери подобаваща дребна болка, която да му повери за покровителстване.

Малцина се молеха на свети Гилберт.

И все пак, в своя мъчително дълъг живот, Гилберт бе успял да направи нещо грандиозно. Беше се опълчил на крал. Бе защитил архиепископа си. Томас бил убит, но Гилберт се опълчил на тиранията и оцелял.