Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

След няколко минути движение по течението видях табелата на „Хигаши Уест“. Клубът се намираше на петия, последен етаж в една от по-новите сгради. Името беше написано на английски, а не с йероглифи, жест към космополитната атмосфера, която обещава заведението, предположих аз. На тротоара чакаше кола с шофьор и завеси на задните прозорци. Не непременно колата на Мори, естествено, но все пак обнадеждаващо. Ако той обаче се окажеше там и това наистина беше неговият автомобил, интервалът от напускането му на сградата до качването му в колата щеше да е броени секунди. Нямаше да имам много време да се добера до него.

Пуснах кърпата с увития в нея камък в един контейнер за смет и влязох в преддверието на сградата. В асансьора с мен се качиха трима подпийнали чиновници. Стоях с наведена глава и гледах настрани. Те слязоха на третия етаж и ме оставиха да продължа сам до петия.

Вратата се отвори и разкри безвкусно пищен интериор — много червено кадифе, завеси и дантела, карикатурна японска представа за европейски лукс. Вонеше на тютюн и скоч, някой вътре пееше „Американски пай“ на Дон Маклейн, песен, която през онази година удари върха на класациите. Обстановката може и да не ми беше по вкуса, но това явно беше скъп клуб и жените определено бяха красиви, чаровни, образовани и интелигентни — и категорично не се продаваха. Западняците, които намират за съвсем естествена идеята да плащаш за секс, в същото време са озадачени от това да плащаш за разговор, а чак толкова голяма ли с разликата? Не че жената от първия случай иска да спи с вас или й е приятно да го прави, както разговорът с вас всъщност не забавлява жената от втория случай. Щом едното не е естествено, не е ли и другото такова? Което не означава, че сексът с бардама не е възможен. Просто не се купува с пари. Както е и в традиционната чайна с гейши, от която произлиза днешният мъжки клуб: с времето може да се стигне до сексуална връзка — с конкретен клиент, след дълго ухажване в друга обстановка и само ако момичето го желае.

Към мен се приближи салонна управителка и се поклони.

— Ирасшаимасе — поздрави ме тя и ми поднесе леденостудена ошибори, влажна кърпа. С признателност избърсах ръцете и лицето си.

— Малко ме е срам да го призная, обаче не идвам като клиент — побързах да кажа, преди да ме е повела към някоя от масите. — Шефът ми ме праща да му потърся подходящо място за забавление в Акасака. Чух хубави неща за вашето заведение, но бих искал да го огледам лично. Той няма да остане доволен, ако не го направя.

Салонната управителка се усмихна.

— Разбира се. Сигурен ли сте, че не можем да ви предложим нещо за пиене?

Отговорих на усмивката й, като си помислих, че проявява здрав разум, опитвайки се да спечели моята благодарност с толкова скромна инвестиция.

— Не, не, наистина не искам да ви затруднявам с абсолютно нищо. Вече виждам, че вашият клуб е съвсем подходящ. И все пак нали може просто да…