Червената лястовица [bg]

Ден първи: бродеха нагоре-надолу по хълма, сутринта нагоре, следобед надолу, оглеждайки къщите, колите, паркирани покрай бордюрите, плевелите, избуяли от тротоара, и дантелените завеси на фасадните прозорци. Търсеха евентуални места за сигнали, тайници, близо до паркове, география, която би могла да помага на шпионина. Не откриха нищо.

Ден втори: минаваха покрай къщата на Сантини в различни часове, за да отбележат позициите на щорите на прозорците ѝ и да видят дали празното гърне от здравец на предните стъпала не е преместено, което би могло да бъде някакъв предупредителен сигнал. Бяха особено внимателни през нощта, когато минаха само веднъж покрай тъмната къща, в която мъждукаше еднаединствена лампа зад щорите на горния етаж. Дали седеше в тъмното, гледайки улицата? Дали нямаше друг апартамент, нает под псевдоним, за срещи с водещия ѝ агент? Не откриха нищо.

Ден трети: небрежно попитаха за нея в западнало семейно магазинче на ъгъла. Никой не я познаваше, никой не се интересуваше от нея. Как ли изглеждаме, по дяволите, помисли си Нейт, този контраразузнавателен мистик със своя млад спътник, и се опита да се пошегува, но Бенфорд го сряза, че ако не внимава, ще го изпрати у дома.

— За кое да внимавам? — попита Нейт, докато се разтакаваха и си губеха времето в шибания Ню Лондон, Кънектикът. Не откриха нищо.

Работеха по периферията, дискретно. Бенфорд бе твърдо решен да държи тази работа извън обхвата на пистолетите и значките на ФБР.

— Ако тя е обучен от центъра шпионин, ще надуши проблем много преди някой да спре пред къщата ѝ. И ще избяга за деветдесет секунди, след като види или чуе нещо, което няма да ѝ хареса. Такова е тяхното обучение.

Трябваше да направят това сами.

Ден четвърти: повториха всичко отново. Тази нощ се разрази лятна гръмотевична буря, разтърси дърветата, размести капаците на мансардната им стая, токът спря и долу засвири радио на батерии. Нейт се събуди от блясъка на поредната светкавица и видя Бенфорд, седнал в стол до прозореца, взиращ се в бурята, наистина зловещо. Той виждаше лицата на дванадесетте руски агенти, които ЦРУ загуби за една-единствена година, през 1985, Годината на шпионина, всичките — жертви на Еймс и Хансен[90], жертви на необяснимо предателство, което бе изпратило всички тях в бълващите жупел доменни пещи на Съветския съюз.

Храненето с Бенфорд също представляваше истинско изпитание, живо предизвикателство. Не беше просто разговор в стила на количките, дето се блъскат по лунапарковете, това включваше още и лигавници, лют сос, трошачки за стриди, оценяване на мидената яхния — прекалено гъста, прекалено много картофи, прекалено рядка, недостатъчно пясък, има нужда от минимално количество песъчинки — и обсъждане на разликите между треската и хека и какво има и какво няма в кухнята на Ню Ингланд.

— Няма чесън. Никога. Това е правило, което не може да се нарушава — каза Бенфорд, ловецът на къртици.

С почти нищо съществено, с което да продължат напред, в четвъртък вечерта, вечеряйки, Бенфорд обяви, че е време да осъществят влизане в дома на Дженифър Сантини на следващата сутрин.

— Влизане? — каза Нейт през масата. Те вечеряха в „Бълкли Хаус“ на Банк Стрийт, близо до пристанището. — Бенфорд, какво имате предвид под „влизане“?

Бенфорд режеше едно много голямо първокачествено ребро, с обърната настрани глава, за да може да среже по-добре месото. Нейт остави ножа и вилицата си.

— Успокой се — дъвчейки, каза Бенфорд. — Под „влизане“ имам предвид незаконно проникване и влизане в частно жилище на невинен по презумпция американски гражданин, срещу когото няма никакви доказателства за нарушения, от двама неоторизирани офицери на Централното разузнавателно управление, които по случайност понастоящем са ангажирани в несъгласувано и следователно незаконно конраразунавателно разследване, което на местна почва е от компетенциите на Федералното бюро за разследване, както постановява Указ 12333. — Бенфорд погледна надолу в чинията си и обилно поля телешкото си с още малко хрянов сос. — Това е, което имам предвид — каза той и добави: — Този хрянов сос е великолепен.