Червената лястовица [bg]

Промяна на хотела по настояване на Бенфорд, Нейт, чакащ, за да съобщи номера на стаята на Марбъл в хотел „Браянт парк“, в бившата централа на „Америкън Радиейтър Къмпани“, с базалтовата облицовка и позлатени парапети, окъпани в млечните светлини на рампата на фона на нощното сияние на града. Мечешка прегръдка на вратата, не се бяха виждали четири или пет години. Те седнаха, а радиаторът бръмчеше и звукът от клаксоните на такситата в Манхатън долиташе през стъклото на прозореца откъм Уест Фортийт. Бутилка коняк, наполовина пълна, и две пълни чаши, които се напълваха отново веднага щом се изпразнеха. Те не бяха точно стари приятели, но Бенфорд бе работил с Марбъл в продължение на четиринадесет години. Веднъж годишно четеше досието, наблюдаваше как набъбва като плувен басейн, пълнен от градински маркуч, надебеляло от доклади за контакти, описващи безценни външни срещи всяка година, два пъти годишно, в Париж или Джакарта, или Ню Делхи.

Досието на Марбъл беше здравата измачкана от прелистване хроника в дванадесет тома на живота на агента, смъртта на съпругата му, скръбта на вдовеца, неочакваните пътувания на Запад, припрените уговорки за среща. ЦРУ му беше дало медали, общо три, и ги бяха взели обратно, скътани за по-нататък. Благодарствени ноти от водещи офицери, шефове и директори и невероятни атестати, хвалещи Марбъл за „опазването на демокрацията по света“. Проблемите, възникващи през годините, се решаваха, големи и малки, и депозитите в пенсионерската сметка с жълтите тънки хартийки от банковите разпечатки маркираха всяка шестмесечна глава на неговата одисея.

Досието обхващаше историята на шефовете на руския отдел на ЦРУ, някои от които бяха чудесни, а някои не чак толкова и дори си присвояваха успехите на Марбъл. То също така документираше генеалогията на директорите на ЦРУ, някои бивши адмирали или генерали, които безучастно носеха униформите и лентичките за медалите си сред шпионите в сградата, построена от Алън Дълес, и които от време на време носеха зашеметяващата информация на Марбъл в Белия дом, представяйки я като несъмнен плод на техните усилия. В досието имаше и списък на имена на млади мъже и жени, водещите офицери на Марбъл, оперативните работници от снежните улици и наплютите от мухи фоайета и кънтящи стълбища, всички те бяха минали и заминали, някои нагоре, други не.

Бенфорд имаше обичай да чете досието ежегодно, през цялото време, търсейки знаци за конспиративна пролука, ослушвайки се за проскърцване на дървояд в дървенията. Беше цинично, но той се оглеждаше за отстъпление, за спад на качеството на информацията, за съвпадаща загуба на допуск. Нямаше никакви индикации за тревога. Марбъл беше най-добрата руска вербовка на ЦРУ не само защото бе оцелял толкова дълго, а защото продължаваше да става все по-добър.

— Натаниъл каза ли ти какво съм му съобщил? — попита Марбъл.

— Да — каза Бенфорд. — Ще имаме много работа.

— Шпионинът, подводничарският въпрос, директорската разработка, този Лебед?