Червената лястовица [bg]

Двусмислени, неясни главоблъсканици, беше му казал Бенфорд, свиквай.

Новият му кабинет беше без прозорци, гол и спарен. Стените бяха осеяни с кабърчета… какво ли са придържали там? Чекмеджето на бюрото, което скърцаше, когато го отваряше, беше пълно с изрезки от нокти, стотици изрезки, тънко покриващи дъното му.

Кабинетът до неговия принадлежеше на Алис Ф. И. Н. (фамилно име неизвестно). Към четиридесет или петдесет, или може би шестдесет, тя беше четвъртита, с ябълкови бузи и месест нос, кестенява коса, подстригана ниско по главата и сресана напред и настрани като прическата на Наполеон. Носеше затворнически женски обувки и ходеше бързо с разперени навън крака, явно беше дюстабан. Говореше с Нейт, както и с всеки друг, като килваше глава и се навеждаше напред, сякаш за да сподели някаква тайна или за му довери нещо поверително, което, разбира се, никога не правеше — никой в контраразузнаването никога не го правеше. В първите дни колегите му се навъртаха край него, за да му подхвърлят шегички, че Алис е тук от първата копка на сградата. Тя винаги е била тук, винаги, казваха те. Всъщност тя е тази, която е убила Троцки, казваха те. Тя е чукала Алън Пинкертън, казваха те и се разбягваха по кабинетите си. CID, дирекция „Контраразузнаване“, Островът на счупените играчки. Нейт провери дали зад вратата на кабинета му не се е притаил Бу Редли[86].

Бенфорд бе казал на Алис да помага на Нейт. Тя стоеше на бюрото си — кабинетът ѝ всъщност беше слънчев, на шкафа с папки вирееха папрат и здравец — и ниските ѝ обувки потропваха и поскърцваха.

— Ти знаеш твърде малко — каза тя. — Нека да направим преглед: имаме шпионин, имаме подводници, имаме Ню Ингланд и имаме срещи в Бостън и Ню Йорк. Марбъл е споменал поддръжка на подводници и пет години. Окей — каза тя. — Откъде ще започнеш?

— Със списък на личния състав на военноморския флот? — попита Нейт.

— Тц! — каза Алис, въртейки се на стола си. — С обяд.

Те седнаха на горното ниво на столовата. Нейт си играеше със салатата, Алис сърбаше супа. Дойде една нейна приятелка, Софи, запъхтяна от изкачването на стълбите до мецанина с масивните си крака. Тя работеше в ССИ[87], където все още брояха ръждясващите радиоактивни ядрени подводници, „Оскари“, „Тайфуни“ и „Акули“ в Оленья Губа[88] и в Полярния кръг, това все още имаше значение, каза тя, стискайки докачливо устни, без значение какво казваше Седемнадесети етаж. Тя беше на петдесет и имаше смолисточерна гъста коса, черни вежди и профил, сякаш излязъл от фриз в двореца в Кносос. Носеше черен чорапогащник, черна издуваща се рокля и черни ортопедични обувки с налчета на носовете. Около китката ѝ имаше увит черен ластик за коса за всеки случай.

Тя постави голяма кутия за обяд „Сейлър Муун“ на масата и разопакова пластмасовите кутии, пръчици и лъжички и шишенце със салатен дресинг. Софи погледна салатата на Нейт и я поля с него.

— Опитай го, домашен е.

Дресингът имаше сладък балсамов привкус, изострен от дижонска горчица, с лек намек за люто, за разлика от винегрета, на който той все попадаше. Нейт я похвали и Софи засия.

Алис им каза да спрат да се халосват и обясни на Софи какво трябва да научат. Тя си изяде кърито и изпя всичко на един дъх, със затворени очи, за да си припомня по-добре или от удоволствие от яденето, или и от двете. Ню Лондон, Кънектикът. Портсмут, Ню Хемпшир. Брънсуик, Мейн. Само три бази. Подводниците са големи. Само на едно място ги ремонтират, те остаряват, постоянно се преоборудват, като „Акулите“ в края на осемдесетте, наричаха ги Шчуки наистина, много по-тихи, и тук Алис я върна обратно на земята. „Илектрик Боут Уъркс“, голямата корабостроителница в Гротън, Кънектикът, отвъд река Темза, срещу Ню Лондон. Започнете оттам, каза им Софи.

Върнаха се в кабинета на Алис. Връзката на CID се оказа архаична катодна тръба и имената се движеха едва-едва. Бази данни за достъп до секретна информация, постове на служители, действащи графици във военноморския флот на САЩ и разписания на контрактори. Мъжественият пръст на Алис минаваше надолу по екрана, не, не, не, преди повече от седем години, преди по-малко от три, не, не. Висшият мениджмънт на „Илектрик Боут“ и на „Дженерал Дайнамик“, разбира се, не. Алис беше бърза, поглеждаше едно име, сканираше инфото и преминаваше нататък. Тя беше изтегляла имена от списъци тридесет години. Имаха две купчини документи и Нейт спря да спори за „възможностите“, защото Алис беше твърде бърза. Тя имаше своите фаворити, „прекрасните единадесет“, така ги наричаше, и започна да преминава през съответните критерии: пост, заплата, данъци, местоживеене, телефон, интернет, кола, банкови сметки, поща, брак, образование, деца, арести, разводи, пътувания, родители, мрежова връзка или кабел, нормален или обратен.

— Я да видим колко добре сте подготвили нашия малък шпионин? Колко назад можете да стигнете. Колкото мен? — прошепна Алис на екрана.

След три дни Нейт и Алис донесоха на Бенфорд списък и той потупваше с края на молива си всяко име, докато преглеждаше профилите, тут, туп, туп, после хвърли молива настрани и подаде на Нейт документа.