Червената лястовица [bg]

При завръщането си от Ню Йорк Нейт бе повикан отново в леговището на Бенфорд. Дирекция контраразузнаване заемаше цял етаж в централата, редица вътрешни стаи, разделени на две от коридори и лабиринти, които, за разлика от нормалните помещения, не бяха разделени на обичайните кабинки, а на индивидуални офиси. Всички врати бяха затворени и всяка имаше шифрово електронно устройство над бравата. Тук-там имаше и врата без брава, само с по една ключалка. Какви бяха тези стаи, какво се криеше в тях? Любезна секретарка, която имаше лек тик на лявото око, седеше на бюро пред кабинета на Бенфорд. Тя изгледа внимателно Нейт, примигна, стана и почука на вратата, но тя не се отвори. Тя се вслуша напрегнато, после почука отново, деликатно и притеснено. Отвътре се чу глас, тя проскърца с вратата, обяви името на Нейт и застана встрани, наблюдавайки влизането му.

Кабинетът на Бенфорд приличаше на ателие на разпуснат професор в забравен колеж в Средния запад. Разръфаният и избелял диван до задната стена беше изцяло затрупан с камари папки, някои от които бяха паднали на пода, ветрилообразно разперени, като разпилени покер чипове. В другия край на стаята бюрото на Бенфорд преливаше от претъпкани тави за документи, натрупани по три една върху друга. Купчина вестници се облягаше несигурно в отсрещния ъгъл. На стените имаше малки снимки в рамки — растерни, черно-бели, — не на съпруга, деца или роднини, а най-вече на мостове, дънери на дървета, настлани с дъски провинциални пътечки и снежни алеи между изоставени складове. Нейт осъзна, че това бяха снимки на ужасни места, на някогашни тайни пощенски кутии, скривалища, места, от които бяха спасявали агенти с коли. Децата на Бенфорд. Зад бюрото му имаше снимка в рамка на необароковата сграда на Всерусийската застрахователна компания в Москва, иначе позната като „Лубянка“.

— Заповядай, седни — каза Бенфорд с нисък дрезгав глас. Той беше нисък и шкембест, с високо чело и невчесана коса с цвят „сол-пипер“, кичур от която стърчеше отстрани на главата му. Погледна Нейт с големите си тъмносини кравешки очи през дълги мигли, които бяха почти женски. Увиснали бузи обграждаха малка уста, която с постоянните си тикове и мръщения изразяваше крайното отвращение на Бенфорд или в най-добрия случай — високомерното му презрение по обсъжданите въпроси.

— Прочетох последните ти доклади от Ню Йорк — каза той. — Като изключим граматиката, бяха задоволителни.

— Благодаря, и аз мисля така — каза Нейт. Той внимателно отмести няколко папки и кацна на крайчеца на дивана.

— Харесваш ли Марбъл? — попита го Бенфорд. — Вярваш ли му?

— Аз го наричам чичо, ако това имате предвид — отвърна Нейт. — Ние сме близки.

— Не питам дали се отривате един в друг — каза Бенфорд. — Питам дали му вярваш.

— Да, вярвам му — отговори Нейт. — Той шпионира за нас от четиринадесет години.

Устата на Бенфорд се изви надолу от досада, че чува нещо, което вече знае.

— Мислиш ли, че неговите нови сигнали, тези следи и намеци за шпионите и къртиците, са автентични?

— Така ми изглежда — каза Нейт и веднага съжали. Бенфорд наду бузи с раздразнение.

— Така ти изглежда или си убеден в това? Нейт пое дълбоко дъх.

— Аз мисля, че информацията е автентична. Ако го бяхме нахранили с бариева каша[80], следите биха могли да бъдат по-отчетливи, по-лесно установими — каза Нейт и зачака за следващата серия мръщене и мусене.

Бенфорд бавно наведе глава.

— Бариева каша, брей! Къде си го чул това, да не би да си чел нещо от историята? — Погледът му блуждаеше по стената в дъното. — Знаеш ли кой е това? — попита той, сочейки към малка черно-бяла снимка на мъж с квадратни челюсти, очила като фарове и коса, зализана плътно по главата.

— Не е ли Енгелтън[81]? — попита Нейт.

— За теб — Джеймс Джийзъс — каза Бенфорд. — В продължение на десет години той мислеше, че всеки съветски агент е двоен шпионин, всеки доброволец е изпратен от тях, всяко парченце информация е дезинформация. Беше обаятелен, отровен и параноиден, и безкрайно убеден, че неговите нощни кошмари са реалност. Може и да е бил прав. Пазя снимката му, за да ми напомня да не възобновявам неговата лудница. Сега за Марбъл. Аз също му вярвам. — Нейт кимна. Очите му блуждаеха по другата страна на стаята, по библиотеката, преливаща от документи и папки. Пет подвързани с кожа тома бяха натрупани как да е на горната лавица. Бенфорд улови погледа му. — Така е в книгата

„Шумът на върбите“, пълно е с плъхове и къртици[82].

Бенфорд се взря за няколко секунди в Нейт, лицето му мърдаше, но дали от натрупващо се раздразнение или от дълбока замисленост — не беше възможно се каже. Нейт си държеше устата затворена, единственият възможен курс на действие. Какъв мизантроп! Двадесет години в лов на къртици, двойни капани, тройно кръстосани разработки. Разрушени мрежи, замлъкнали радиостанции по мансарди, арестувани шпиони. Черно-бели кинопрегледи на прегърбени мъже, извеждани от съдебни зали със сака над главите, с ръце, оковани с белезници на кръста. Бойното поле на Бенфорд.