Ханибал - врагът на Рим

Квинт скочи на крака, преди да се е усетил.

— Аз също искам да се сражавам.

Гай повтори вика му миг по-късно.

Флак им се усмихна снизходително.

— Изгаряте от желание да се хвърлите в боя, а? Боя се обаче, че още сте твърде млади. Тази борба трябва да се спечели бързо и най-добрите, които могат да го направят, са ветераните.

— Аз съм на седемнайсет — запротестира Квинт. — Както и Гай.

Лицето на Флак потъмня.

— Не забравяй на кого говориш — озъби се той.

— Квинт! Сядай — заповяда Фабриций. — Ти също, Гай. — Двамата се подчиниха с неохота и той се обърна към Флак. — Моите извинения. Просто изгарят от нетърпение.

— Няма значение. И тяхното време ще дойде — учтиво отвърна Флак и хвърли отровен поглед на Квинт. Направи го толкова бързо, че никой друг не забеляза. Дори самият Квинт се запита дали не му се е сторило, но в следващия момент видя нещо друго. Аврелия се извини и се оттегли. Флак загледа след нея като змия, гледаща мишка. Квинт примигна в опит да прочисти главата си, която беше леко замаяна от виното. Когато погледна отново, изражението на Флак беше съвсем добродушно. „Сигурно си въобразявам“, реши той. После с разочарование видя как тримата по-възрастни мъже доближиха глави и си заговориха тихо нещо. Атия недвусмислено му кимна да се разкарва. Раздразненият Квинт даде знак на Гай да го последва навън в двора.

Появата им стресна Ханон. Беше се скрил от Аврелия зад една статуя и тъкмо излизаше отново. Погледна ги гузно и забърза към кухнята.

Гай се намръщи.

— Какви ги върши, в името на Хадес?

По-късно Квинт не беше съвсем сигурен дали причината беше в изпитото вино, или в гнева му от начина, по който са се отнесли с римската делегация. Така или иначе, искаше му се да си го изкара на някого.

— На кого му пука? — рязко отвърна той. — Той е гуга. Зарежи го.

Съжали за думите си в мига, в който се отрониха от устата му. Понечи да тръгне след Ханон, но разсмелият се Гай го помъкна към каменната пейка при фонтана.

— Да поговорим — пиянски промърмори приятелят му.

Квинт не каза нищо. Мракът скриваше изписаното на лицето му разкаяние.

Ханон — раменете му бяха сковани от едва сдържана ярост — не погледна назад. След още десет крачки се озова в кухнята и хвърли гневно чиниите. „Дотук с приятелството с римлянин“, помисли си горчиво. Знаеше, че Аврелия му съчувства, но не можеше да е сигурен, че същото се отнася и за някой друг. Особено за Квинт. Гневът, който бе чул в гласовете на всички благородници при разказа на Флак, беше напълно естествен, но в същото време променяше напълно неговото положение. По принцип сега той беше враг. Трябваше да крие толкова дълбоко радостта си от събитията, че никой да не я вижда. Знаеше колко трудно ще е това. Издиша бавно. Току-що беше взел важно решение. Трябваше да избяга. Час по-скоро. Но в Картаген или в Иберия? И имаше ли някакъв шанс да намери Суниатон, преди да тръгне?