Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
„Лили, вземи Хари и бягай! Това е Той! Бягай! Бързо! Аз ще го задържа…“
После някой се препъваше, тичайки… Една врата се отвори с трясък… разнесе се пронизителен смях…
— Хари! Хари… събуди се…
Лупин пляскаше силно Хари по лицето. Този път му трябваше около минута, за да разбере защо лежи на прашния под в класната стая.
— Чух гласа на татко — промълви Хари. — За пръв път го чувам… Опитваше се сам да се справи с Волдемор, за да даде на мама възможност да избяга…
Хари осъзна, че сълзи се смесваха с потта по лицето му. Той се наведе колкото можеше повече, за да ги изтрие с наметалото си, като се направи, че си връзва връзката на обувката, за да не разбере Лупин.
— Ти си чул Джеймс? — попита професорът със странен глас.
— Да… — Хари вдигна глава с вече сухо лице. — Защо… Да не би да сте познавал татко ми?
— Аз… да, познавах го всъщност — каза Лупин. — Бяхме приятели в училището. Виж какво, Хари… може би ти стига за тази вечер. Тази магия е невероятно сложна… Не биваше да те подлагам на всичко това…
— Не! — твърдо каза Хари и се изправи. — Ще направя още един опит! Не мисля за достатъчно щастливи неща, там е работата… Чакайте малко…
Той пак се замисли дълбоко. Някой много, ама много щастлив спомен… Спомен, който да превърне в свой силен закрилник…
Ами онзи момент, когато за пръв път разбра, че е магьосник и че ще напусне дома на Дърсли, за да учи в „Хогуортс“! Това ако не беше щастлив спомен, какво друго… Като се замисли много съсредоточено върху онова, което бе почувствал, като разбра, че ще се махне от улица „Привит Драйв“, Хари се изправи и за пореден път се обърна към кутията върху катедрата.
— Готов ли си? — попита Лупин с такова изражение, сякаш не одобряваше онова, което прави. — Съсредоточен ли си? Хайде… давай!
Той дръпна капака на кутията за третия път и от нея пак излезе дименторът, а в стаята стана студено и тъмно…
— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! — ревна този път Хари. — ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!
Пищенето в главата на Хари пак започна… но този път звукът като че ли идваше от зле настроено радио. По-тихо и по-силно, после пак тихо… и той видя диментора… който бе спрял. И тогава голяма сребриста сянка изскочи от края на магическата пръчка на Хари, увисна между него и диментора и макар че усещаше краката си като разтопени, Хари остана прав, без да е сигурен колко дълго ще издържи…
— Ридикулус! — изкрещя Лупин и се втурна напред.
Разнесе се силен пукот и мъглявият покровител на Хари изчезна заедно с диментора. Чак тогава той се смъкна върху един стол изтощен, като че ли бе пробягал километри, с разтреперани крака. С ъгълчето на окото си забеляза, че с пръчката си професор Лупин вкарва обратно в кутията богърта във вид на познатата сребристобяла сфера.
— Блестящо! — похвали го Лупин и с големи крачки се приближи до Хари. — Отлично се справи, Хари! Това наистина е добро начало!
— Може ли да направя още един опит? Само още веднъж?
— Не сега — твърдо каза Лупин. — Стига ти за една вечер. Ето, вземи…
И той подаде на Хари голям блок от най-хубавия шоколад от „Меденото царство“.
— Изяж го всичкия, че Мадам Помфри ще ме убие, ако разбере. Другата седмица по същото време?
— Добре — съгласи се Хари.
Докато отхапваше от шоколада, той гледаше как Лупин гаси лампите, които отново бяха светнали след изчезването на диментора. И изведнъж му хрумна една мисъл.
— Професор Лупин? — започна Хари. — Щом сте познавал баща ми, сигурно сте познавал и Сириус Блек?
Лупин рязко се обърна.
— Кое те кара да мислиш така? — остро попита той.
— Нищо… аз просто… знаех, че и с него са били приятели в „Хогуортс“…
Лицето на Лупин се разведри.
— Да, познавах го — кратко отвърна той. — Или поне си мислех, че го познавам. Хайде, тръгвай си, Хари, става късно.
Хари излезе от кабинета, тръгна по коридора и зави зад ъгъла, после се отправи към една рицарска броня и седна върху постамента й да си довърши шоколада. Съжаляваше, че спомена за Блек, тъй като на Лупин явно не му се говореше за това. После мислите му се върнаха към майка му и баща му.
Чувстваше се изчерпан, някак празен, макар че се бе натъпкал с огромния шоколад. Ужасно беше да усеща как звуците от последните мигове на родителите му отекват в главата му. Но той не беше чувал гласа и на двамата, откакто бе съвсем мъничък! Само че никога нямаше да успее да си извика истински покровител, ако все пак искаше да ги чуе за малко…