Хари Потър и затворникът от Азкабан

— Ти би трябвало да знаеш, Сибила? — вдигна вежди професор Макгонъгол.

Професор Трелони отправи студен поглед към колежката си.

— Разбира се, че знаех, Минерва — отвърна тя кротко. — Само че не е необходимо да парадирам с всезнайството си. Често предпочитам да не показвам, че съм надарена с Вътрешно око, за да не изнервям околните.

— Това обяснява много неща — рязко каза професор Макгонъгол.

Гласът на професор Трелони изведнъж стана по-ясен.

— Ако искаш да знаеш, Минерва, аз вече видях, че не след дълго клетият професор Лупин няма да е вече с нас. И той изглежда знае, че дните му са преброени. Веднага избяга, щом предложих да му гледам на кристално кълбо…

— Виж ти — сухо отвърна професор Макгонъгол.

— Съмнявам се — разнесе се веселият, но леко повишен глас на Дъмбълдор, който сложи край на разговора между Макгонъгол и Трелони, — че има някаква непосредствена опасност за живота на професор Лупин. Сивиръс, нали му приготвихте нова доза отвара?

— Да, директоре — отвърна Снейп.

— Добре — рече Дъмбълдор. — В такъв случай той трябва да се оправи скоро… А ти, Дерек, взе ли си от тези лучени наденички? Много са вкусни.

Единият от първокурсниците цял се изчерви, че директорът се обръща към него направо по име, и пое с треперещи ръце чинията с наденичките.

Професор Трелони се държа почти нормално чак до края на коледното пиршество два часа по-късно. Но когато Хари и Рон, преяли вече с празничните ястия и все още с шапки от специалните солети на главите, станаха първи от масата, тя направо изпищя:

— Милички! Кой от вас пръв стана от стола си? Кой?

— Откъде да знам! — отвърна Рон и тревожно погледна към Хари.

— Едва ли има някакво значение — намеси се с леден глас професор Макгонъгол, — освен ако някой луд палач не чака отвън пред вратата да заколи първия, който излезе във входната зала.

Дори и Рон се разсмя. Професор Трелони изглеждаше много засегната.

— Идваш ли? — обърна се Хари към Хърмаяни.

— Не — смотолеви тя, — искам да разменя две думи с професор Макгонъгол.

— Сигурно иска да провери дали не може да грабне още предмети — прозина се Рон, докато прекосяваше входната зала, където не се виждаше никакъв луд палач.

Като стигнаха до портрета на сър Кадоган, завариха го да се весели с група монаси, няколко от предишните директори на „Хогуортс“ и дебелото си пони. Той бутна нагоре визьора на шлема си и вдигна към тях за наздравица халбата си с медовина.

— Весела… хъ-ъ-к… Коледа! Парола? — изхълца рицарят.

— Жалко псе! — изрече Рон.

— Досущ като вас, сър! — отвърна сър Кадоган, докато картината се отместваше да минат.

Хари се качи направо в спалнята, взе си метлата и несесера за поддържа на метли, подарък от Хърмаяни за рожденния му ден, слезе с тях в общата стая и се опита да потегне нещо по „Светкавицата“. По нея обаче нямаше огънати клонки за подстригване, а дръжката бе толкова лъскава, че беше безсмислено да я полира допълнително. Така че двамата с Рон просто седяха и й се възхищаваха, оглеждайки я от всички страни, когато портретът отново се отвори и влезе Хърмаяни, придружена от професор Макгонъгол.