Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
— Защо продължаваш да й служиш тогава? — попита Джеръл.
Пардрейк се изненада от въпроса.
— Това е мой дълг. Защо иначе ще го правя, войнико? Един маткасенски гвардеец няма да опозори града си, като откаже да изпълнява заповеди.
През тази нощ Лейди Ксиант изпрати да повикат Джеръл, но той пак не успя да поговори с нея насаме. Съветници, съгледвачи и стражи ги прекъсваха постоянно. Накрая той си тръгна, без да се опитва да скрие, че е ядосан. Надяваше се, че Ксиант ще възприеме раздразнението му като страдание от невъзможността да сподели страстта си към нея.
Като се върна до мястото, което си бе устроил за нощуване, Джеръл се изненада да види Пардрейк. Той се беше надвесил над огъня и замислено гледаше пламъците.
Стражът не попита нищо за посещението на Джеръл в палатката на Ксиант, но след като изядоха простата войнишка храна, която бе приготвил, Пардрейк каза:
— Помни, войнико, че наоколо има и други човекоядци, не само планинските зверове, срещу които сме тръгнали. Пази се!
През третия ден армията премина покрай две села, претъпкани с бежанци от околните имения. Въпреки че си повтаряше, че единствената му цел в похода е да научи нещо за Сантар, Джеръл не можеше да потисне гнева, който го обхващаше при вида на опустошенията и страданията, причинени от диваците. Ако Ксиант наистина беше виновна за надигането на людоедите, имаше много да плаща.
В късния следобед Джеръл спря от едната страна на пътя, за да пийне малко вода от манерката си. Когато повдигна глава, видя, че към него крачи Пардрейк. До него, с високо изправена глава, вървеше Нарин.
Глава тринадесета
Джеръл едва се въздържа да не изругае. Затвори манерката и я окачи на колана си. Едно от нещата, които не беше очаквал изобщо, бе, че Нарин ще тръгне след тях.
Когато Пардрейк и Нарин спряха пред него, тя се обърна към стража и каза:
— Благодаря ти. Ще потърся след малко твоята Господарка и ще й кажа за назначението ми към войските на Маткасен веднага след като поговоря с този воин.
Пардрейк кимна и погледна към Джеръл. Дясната му вежда се повдигна учудено, но той нищо не каза. След миг гвардеецът се смеси с въоръжените мъже, които преминаваха покрай тях.
Нарин погледна към отдалечаващия се страж със съжаление. Тя не очакваше Джеръл да е доволен от внезапното й появяване, но и не очакваше, че той така явно ще се разгневи. Когато я хвана за лакътя и я задърпа още по-настрани от пътя, тя опита да се освободи, но напразно.
— Значи те изпратиха с войските на Маткасен, така ли? — гласът на Джеръл звучеше заплашително.
— Точно така — най-после Нарин успя да освободи ръката си от хватката му.
— Лъжеш — иронична усмивка замени намръщеното му изражение, но лицето му продължаваше да бъде напрегнато.
Нарин понечи да отхвърли обвинението, но промени решението си, когато погледна в очите му. В тези дълбоки синини не гореше гняв. В тях имаше дълбока и неподправена загриженост.
— Даваш ли си сметка колко е опасно за теб тук? — попита той. — Още не сме срещнали нито един от звероподобните, но това може да стане всеки момент.
— По обяд пресякох пътека, по която беше минала една тяхна ловна хайка. Колкото до това, аз много по-лесно ще избягна среща с тях, отколкото ти би се справил, ако трябва да се биеш.
— Не става дума за това!
— Въпросът е в това, че и двамата имаме причина да сме тук — Нарин трудно удържаше гнева си. Тя все още не беше простила на Джеръл, че й отказа да я вземе със себе си, но сега не искаше да се връща на това. — Трябва да науча онова, което би помогнало на Калинден. Ти искаш да разбереш къде е брат ти. И двамата търсим информация, която можем да получим от едно място, от един човек.
Тя замълча, като се опитваше да отгатне отговора му. Челюстта му беше все още здраво стисната, но лицето му не бе така напрегнато както преди малко.
— Трябва да си помогнем. Няма време да разиграваш благороден женски закрилник.
— Какво искаш да кажеш? — не можеше да сбърка възмущението в гласа му.
— Това, което казах. Не можем…
В същото време един страж от личната охрана на Ксиант дойде затичан до тях. Дори и да се бе изненадал да види вестоносеца на Калинден с Джеръл, той не го показа.
— Извинявай, войнико. Лейди Ксиант иска да говори с теб.