Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
Режисьорът се чувствуваше по-добре — портативният магнетофон тежеше по-малко от камерата, — затова вървеше напред и проправяше пътя. Хубав, обгорял от слънцето, с глуповато лице, характерно за онези режисьори, на които не винаги нещата са им ясни, той въпреки всичко бързаше — просто предчувствуваше, че тъкмо днес ще открият най-интересния сюжет.
— Почакай! — извика операторът. — Да си отдъхнем.
— Ще отдъхнем по-горе.
— Не искам по-горе, искам тук!
— Добре де.
Режисьорът седна върху хладната трева. Операторът се приближи задъхано и се отпусна до него. Двамата забърсаха чела, загледани във вековната гора. Под сплетените клони беше тихо, прохладно.
— Доволен съм от разходката — рече режисьорът и измъкна цигара.
Но не виждам края! — отвърна операторът.
— Според обясненията полянките са някъде близо.
— Ако вярваш на обяснения.
— Да се надяваме.
— Току-виж, че гората свършила, а няма нито полянки, нито дяволи.
— Да се надяваме, казах!… Три или четири полянки. Така разправят.
— Разправят си!…
Операторът се излегна по гръб и метна крак върху калъфа на апаратурата. След това подгъна якето под главата си.
— Който иска, да върви! — рече той. — Аз оставам. Това не е гора, а джунгла.
— Ще ми позволиш ли да разузная?
— Препоръчвам ти.
Режисьорът се изправи и трепна. Усети, че някой го наблюдава. Да, в клоните една катеричка гризеше нещо и го наблюдаваше. Той й махна, тя захвърли остатъка от закуската върху главата му и изчезна. Режисьорът се наведе и вдигна шапчица от желъд. По навик от детството напъха палец в шапчицата и тръгна.
Няколко минути за оглед му бяха достатъчни. Върна се ободрен.
— Това ли ти беше разузнаването? — запита сънливо операторът.
— Дойдох да ти доложа, че след стотина метра гората оредява.
— Кой ти каза?
— Видях с очите си.
— А полянка видя ли?
— Не, но предполагам…
— Днес работим само с предположения — замърмори операторът и се изправи.
Той отърси якето си, вдигна апаратурата и даде знак на колегата си да мине пред него, подчертавайки, че операторите трябва да крачат след режисьорите.
Повървяха и спряха. Режисьорът се заоглежда.
Ако до пет минути не излезем от тази джунгла, ще полудея! — заяви операторът. — Нали казваше…
— Чуй! — прекъсна го режисьорът.
Операторът се ослуша, но не чу нищо.
— Чуваш ли?
— Не. Какво?
— Птиците!…
— Не съм дошъл за птиците.
— Чуй как пеят!…
— Ох!…
— Където пеят много птици, има полянка.
След малко гората наистина оредя, пътешествениците изплуваха сред замайваща светлина, а точно пред тях се откри зелена полянка.
— Викторе!
— Видях!… Не дрънкай, а върви!
Щом излязоха от гората, операторът нарочно застана в средата на полянката, точно в центъра, и захвърли камерата.
— Мислиш ли, че е тази? — запита най-после той.
— Да се надяваме.
— Днес само се надяваме… Защо зареждаш магнетофона?
— Ще запиша птиците.
— Това е добре. — Операторът съблече ризата си. — Да не останем обаче само с птиците.
— И все пак… Все едно, че сме почнали работа.
— Това не е работа… Птичи песни колкото щеш.
— Но не такива.
— Какво ще правим сега?
— Знам ли! — Режисьорът съблече якето и ризата си. — Според сведенията полянките са няколко. Предлагам да оставим багажа и да проучим местността.
— Без багаж мога да вървя до вечерта.
— Така те искам.
— Но ако няма други поляни, ще ти трия сол на главата.
— Представяш ли си, ако ги открием?
— А как да ги открием?
— Много мърмориш.
— Кое ти гарантира, че тази полянка е едната?
— Трябва да бъдат четири, може би пет, а може и шест.
— Още по-зле!…
— Хайде!
Членовете на експедицията тръгнаха срещу слънцето. В края на полянката режисьорът се обърна и хвърли поглед на магнетофона си. Беше доволен. Стори му се, че всичките песни на гората се изсипват върху лентата.
В продължение на няколко минути полянката остана безлюдна, докато…
Скоро се появи самият Димби. Лично. Оказа се, че е той.
Но какво е това?… Димби спря изненадано. Сред полянката стояха две непознати неща от неизвестен произход. Той никога не бе виждал подобни неща нито тук, нито другаде. Животни ли бяха, растения ли, или пък нещо друго?… Какво друго можеха да бъдат? Да са предмети — не са, понеже Димби не знаеше какво е това предмет. Да са същества — не са, понеже Димби не знаеше какво представляват и съществата. Докато се чудеше какво ли могат да бъдат нещата, внезапно прозвуча песента на Домби: