Пътешествие към Арктур

Старият фейн се ухили накриво и те поеха нагоре по реката. Пътят беше труден. Стъпваха от камък на камък, което съвсем не беше толкова лесно. От време на време пред тях се изпречваше някакво препятствие и трябваше да го преодоляват. Дълго време двамата не размениха нито дума. Маскул, доколкото можеше, следваше напътствието да не стъпва във водата, но ще не ще понякога нагазваше в реката. На втория или третия път, когато го направи, почувства внезапна конвулсия в ръката с раната от Краг. Погледът му припламна радостно, страховете го напуснаха и той почна нарочно да цапа през коритото й.

Лехалфе се почеса по брадичката и го погледна с присвити очи, опитвайки се да разбере какво се бе случило.

— Късметът ти ли, Маскул, се обади или нещо друго става? — попита той/тя.

— Слушай, ти си същество с древен житейски опит и ако въобще има някой достатъчно осведомен, това си ти. Какво е Муспел?

Лицето на фейна остана безизразно.

— Не съм чувал това наименование — промълви той/тя.

— Означава някакъв друг свят.

— Не може да бъде — заяви Лехалфе. — Съществува само светът на Фейснай.

Маскул се доближи до него/нея, хвана го/я за ръка и заговори:

— Радвам се, че те срещнах, Лехалфе, защото трябва да ми обясниш много неща и за долината, и за всичко, свързано с нея. Тук навътре в долината, например, почти не са останали органични форми. Защо са изчезнали? Наричаш потока „река на живота“, а колкото повече приближаваме извора, толкова по-малко живот срещаме. На два-три километра по-надолу щъкат ония самозараждащи се животно-растения, които се появяват от нищото, а край морето гъмжеше от растения и животни. Ако всички те по някакъв тайнствен начин са свързани с твоя Фейснай, струва ми се, че той има доста парадоксална природа. Съществото му не започва да създава форми, докато не отслабне и не се разреди от водата… Е, може пък и двамата да дърдорим глупости… — кратко приключи Маскул.

— Всичко е взаимно обусловено — поклати глава Лехалфе. — Реката е самият живот, който непрекъснато хвърля искри. Когато материята ги улови и затвори, тези искри стават живи форми. Колкото по-близо до извора си е реката, толкова по-неудържим и енергичен е животът. Сам ще се убедиш, когато стигнем до предната част на долината, че там няма никакви живи форми. Значи там няма достатъчно яка материя, за да улови и да задържи яростното искрене. По-надолу по реката повечето от искрите са толкова силни, че съумяват да излетят в по-високата атмосфера. Някои все пак са пленени, щом се издигнат, и мигновено се превръщат във форми. Аз самият съм от подобно естество. По-надолу към морето потокът губи голяма част от жизнената си сила и искрите стават лениви и мудни. Вместо да се издигат във въздуха, те се разпръскват. Едва ли има материя, колкото и крехка да е, която да не успее да задържи слабите искрици. Множество от тях биват уловени и затова там си видял безчет живи форми. И не само това — искрите преминават от едно тяло в друго, от поколение в поколение, и не могат да се откопчат от кръговрата, докато не се разпаднат от дългата употреба. Най-долу е самото Пластящо море. То цялото е вместилище за останките от изродения и хилав живот на реките на Матерпле. Силата му е съвсем слаба и не може да създаде никакви форми, въпреки безспирните му и напразни опити с изригналите фонтани.