Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Значи бавният растеж на мъжете и на жените се дължи на слабостта на живеца у тях? — попита Маскул.
— Абсолютно вярно! Те не могат да изпълнят веднага желанията си. Ето затова фейните, които са родени спонтанно от искрите с по-силно електричество, са неизмеримо по-висши.
— Откъде идва материята, която улавя искрите? — попита Маскул.
— Животът става материя след смъртта. Самата материя също се поврежда и погива, но мястото й заема все нова и нова материя.
— Но ако животът идва от Фейснай, как може да умира?
— Защото животът е в мислите на Фейснай. Щом веднъж тези мисли напуснат разума му, те не струват нищо, те са просто тлееща жарава и пепел.
— Много тъжна философия — отбеляза Маскул. — Кой е този Фейснай и защо въобще мисли?
— И това ще ти обясня — рече Лехалфе и отново лицето му/й се деформира в усмивка. — Той е застанал сред Нищото, което го обгражда отвсякъде. Фейснай няма нито гръб, нито странични флангове, само лице и лицето е формата му. Така трябва да е, защото между него и Нищото няма друго. Цялото му лице е покрито с очи, защото цяла вечност гледа Нищото. И от небитието извлича вдъхновението си, само чрез него осъзнава себе си. По същата причина фейните и дори хората, у които има частица от Фейснай, обичат празните пространства и пълното уединение.
— Звучи правдоподобно — рече Маскул.
— Мислите непрестанно текат от лицето на Фейснай назад. След като то гледа във всички посоки, значи мислите се вливат в самия него. И от Нищото към Фейснай протича непрекъснат поток, който е светът. Мислите стават форми и населяват света. Затова външният свят, който ни заобикаля, въобще не е външен, той е вътре. Обозримата вселена е като гигантски стомах, а истинското отвън няма да видим никога.
Маскул дълбоко се бе умислил.
— Лехалфе, не разбирам само на какво се надяваш ти лично, след като не си нищо повече от една изоставена умираща мисъл.
— Никога ли не си обичал жена? — попита го фейнът и го погледна втренчено.
— Случвало се е.
— А не се ли е случвало, докато си влюбен, да изживееш възвишени мигове?
— Въпросът ти е същият като предния, но формулиран с други думи.
— Тези мигове те доближават до Фейснай. И ако можеше, нямаше ли да се приближиш още повече до него?
— Да, каквито и да са последствията.
— Дори ти лично да не се надяваш на нищо?
— Смисълът на надеждата е в самата нея. Лехалфе продължи да върви, без да отвърне.
— Мъжът е половин живот — внезапно наруши мълчанието тяой, — жената е другата половина от живота, а фейнът е целият живот. При това от разделения на две живот се е изгубило нещо — загубило се е цялото. Няма нищо общо между твоята любов и моята. Дори вялата ти кръв да се е устремила към Фейснай, дори да се питаш непрестанно какво ще стане, щом го откриеш, какво мислиш, преживявам аз?
— Не се съмнявам в дълбочината на емоциите ти — отвърна Маскул, — жалко е само, че не знаеш как да ги извисиш до другия свят.
— Хората си въобразяват, каквото им изнася — Лицето й/му се изкриви в ухилена гримаса, изразяваща незнайно какво чувство. — Фейните обаче са устроени така, че виждат света такъв, какъвто той е в действителност. — И с тези думи разговорът им свърши.
Слънцето се беше издигнало високо в небето и вече достигаха началото на пролома. Склоновете все повече се приближаваха и двамата се движеха под тъмната им сянка, освен в случаите, когато Бланчспел се падаше точно зад гърба им. Въпреки това жегата беше неприятна и ги омаломощаваше. Признаците на живот съвсем изчезнаха. Прекрасната фантастична гледка сега се състоеше само от скалните форми, каменливата почва и облите камъни, които запушваха цялата клисура. Снежнобелият кристалинен варовик, от който се състояха, беше дълбоко прорязан от проблясващи сини на цвят вени. Водата на поточето от зелена стана кристално прозрачна и чиста. Въпреки звучния ромон и романтичното очарование на пейзажа, Лехалфе като че ли беше някъде другаде — изражението му добиваше все по-суров и мъченически вид.
Половин час след като всички живи форми бяха изчезнали, пред очите им от празното пространство пред тях изникна ново животно-растение. Беше високо колкото Маскул, свежо и силно на вид, току-що изсечено от монетарницата на Природата. То тръгна, но едва успя да направи няколко крачки, и безшумно се взриви. Нищо не остана след него — тялото му мигновено се бе превърнало в облак от онази невидима мъгла, от която бе възникнало.