Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
Тя почувства как ръцете му се плъзват отзад, а след това се снижават към бедрата й и ги разтварят, подготвяйки я със своето умело докосване за едно още по-страстно и по-интимно проникване. Нейният стон на възбуда му подсказа, че тя е почти готова да го приеме. Той проникна бавно с един от загрубелите си пръсти в нея, усещайки топлината и влагата й, подсилвайки внимателно възбудата, обхванала слабините й. Искаше да прогони всички съмнения, всички ужасни видения на нощта от нейното съзнание и да ги замени с невероятната наслада от тяхното любене. Тя притежаваше прекрасен вроден талант за това, който той искаше да доведе до пълното му разцъфване.
— Ще ме развратиш — прошепна Карес докато езикът му се движеше в ухото й.
— Надявам се да е така — изсмя се той и изведнъж постави ръцете си върху стройната линия на талията й, за да я повдигне така, че да може да проникне в очакващите й дълбини.
— О, да — въздъхна тя, усещайки невероятно чувство на пълнота, когато той влезе в нея, изпълвайки я със своята възбуда, със своята любов.
— Седни, красавице моя, за да мога да те видя — напътстваше я Люсиен, помагайки й да го възседне.
Малките й ръце притискаха гърдите му, докато той потъваше в нея и я гледаше на светлината на свещите.
Нейната пепеляворуса коса се бе разпръснала в сребърен ореол около бледото цвете на лицето й. Твърдите, коралови розови пъпки на зърната й го възбуждаха, гледайки го от закръглените й гърди с цвят на слонова кост, когато тя изпъна гръб, наслаждавайки се на благоговението в неговите очи, прераснало почти в боготворене.
— Ти си като красива лилия под напора на вятъра. — Гласът му бе изпълнен с любов и наслада.
Той знаеше, че никога няма да забрави този красив миг, в който тя бе потънала в сребристо сияние и пробудена страст, отвръщайки на неговото желание със своите непокварени движения. Сърцето му бе изпълнено с благодарност към съдбата за това, че му беше дала втори шанс в любовта с тази невероятна жена. Спомените от миналото можеха най-после да бъдат погребани. Каквото и да се случеше с него през остатъка от живота му, той щеше да помни този миг на съвършена наслада, когато се бе почувствал възроден в нейните ръце.
Карес не изпитваше срам пред неговия обожаващ поглед, защото подобно чувство би било напълно неуместно в тази атмосфера на любов и приемане. Това усещане бе част от една друга реалност, където подобни мисли не съществуваха. Бе останала само мисълта, че най-после са се открили един друг след такава дълга самота. Тя не знаеше как би могла да обясни подобно чувство, но то беше силно, това бе усещането за съпричастност, сякаш целият им предишен живот бе играл просто ролята на прелюдия към този миг. Като всички други млади момичета, и тя бе мечтала за мъжа, който ще се появи един ден, и ще бъде влюбен в нея. Но колко по-щастлива бе сега, когато бе открила своята друга половина, своя духовен партньор. Съдбата ги бе събрала някак си по средата на собствената им мъка и отчаяние.
Тя му се усмихна с любов и раздвижи леко бедрата си в желанието си да удължи невероятното усещане, че той бе проникнал в нея и двамата бяха обединени във възела на любовта.
— Колко щастливи трябва да бъдем за това, че съдбата е благосклонна към нас — каза тя, мислейки си за всички онези, които никога няма да узнаят какво са притежавали.
— Какво има, ma chere? — попита той меко, галейки гърдите й, спускайки се надолу към талията й. — Сянка премина по твоето прекрасно лице.
— Това бе само тъга за онези, които не познават благословията на подобно щастие — отвърна тя, изпъвайки се при допира му. Дългата й копринена коса се разстла по ръцете му като студена вода.
— Значи ти също усещаш, че сме били предопределени един за друг — разсъждаваше той, а красивите му черти помръкнаха за миг. Лекотата бе отстъпила място на дълбоката почуда от мистериозния начин, по който се бяха открили един друг, при условие, че всичко бе против тях. Той си спомни как баща му казваше, че това, което е писано, ще се случи. Но колко странни бяха пътищата на съдбата, които ги бяха събрали заедно. Тази прекрасна жена, която външно така напомняше на най-голямото му поражение, щеше да го изведе от отчаянието на миналото.
— Out — прошепна тя, поглеждайки го със сивите си очи, в които се бяха отразили сърцето и душата й. — Je t’aime, Люсиен.
— Je t’aime, Карес — отвърна той. Гласът му бе дрезгав от силата на вълнението, което почти не му позволяваше да говори. Той почти не се контролираше. Повдигна я леко от себе си и се озова върху нея. Тъмните му очи проблясваха с див копнеж:
— Je t’aime, Карес. — Гласът му прозвуча като вик срещу болката в живота и той я притискаше отново и отново.