Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Време беше да се върнеш, Филип! — Соланж извика ядосано, след като фигурата му се появи в края на блатото.
Той изглеждаше уморен и изцяло отнесен, с тъмни кръгове под очите. В ръцете си носеше странен предмет, черна топка, направена от восък, със стърчащи от нея пера. Нещо изглежда бе надраскано върху нея с остър предмет. Спирайки пред тях, той хвърли топката в краката на Люсиен:
— Това беше пред гроба на Аурора. Не искам подобни фетиши да бъдат оставяни там, за да сквернят паметта й — произнесе той през зъби. В странните му кехлибарени очи блестеше яд и нещо, което почти приличаше на страх.
— Тя все още ги плаши — отсече Люсиен, а докато говореше един мускул потрепваше върху челюстта му. — Въпреки че е мъртва от седем години.
— Те знаят, че тя не почива в мир. За духа й няма покой — въздъхна Филип и подсуши лицето си с ленената носна кърпичка, която беше извадил от джоба си. След това се обърна и издърпа юздата на един от конете от ръцете на слугата. — Ще ги върна сутринта. Моят надзирател ще се погрижи за тях като стигнем лодката.
Той учтиво свали триъгълната си шапка и махна с нея на Карес, като в същото време произнесе с тъжна усмивка:
— Довиждане мадам.
Семейство дьо Водрюл побързаха да яхнат своите коне. Странното държание на Филип изискваше бързо сбогуване. Карес и Люсиен, заедно с Бруно и Бланш, отидоха до началото на покритата с мидени черупки пътека, за да ги изпратят до пътя, който следваше гъстия листак по брега на Мисисипи.
— За мен е облекчение да ги видя, че си отиват — сподели Люсиен, след като те се изгубиха от погледите им в гъстата растителност.
— Соланж обтягаше нервите ни — съгласи се Карес, когато вървяха обратно към къщи.
Тя обаче си мислеше, че сега, след като те си отидоха, Сан Рьогре изглеждаше толкова пуст и изолиран. Същото се отнасяше и за елегантната къща. Смешно беше да се страхува да остане сама със собствения си съпруг. Но това особено чувство се запази, докато вървяха покрай гигантските дъбове.
Вятърът развяваше назад-напред сивия мъх, кой го висеше от дърветата, като се чуваше монотонно свистене, а откъм реката звучеше приближаващата буря. Филип й показа двойния дъб, като минаха покрай пето, а Карес загърна още повече раменете си с шала. Беше захладняло предната вечер едновременно с дъжда, но студът, който премина през нея, не беше физически. По-скоро смразяваше духа й.
— Каква бе онази ужасна топка, която Филип донесе? — попита Карес, спомняйки си фетиша, който той бе хвърлил в краката на Люсиен.
— Някакъв вуду, черна магия — каза той нетърпеливо. — Както ти казах снощи, африканците имат свои собствени начини да прогонват злото. Ние не можем да ги спрем да вярват, като просто им забраним. Но са станали твърде смели. Трябва да знаят какво им е позволено в Сан Рьогре.
Като стигнаха до мястото, където Филип беше хвърлил черната, восъчна топка, спряха погледи. На земята имаше само едно малко перо, което показваше къде е била хвърлена топката.
— Кой би могъл да я вземе? — попита Карес, поглеждайки към градината на кухнята, убедена, че въпреки, че не се вижда никой, тъмни африкански очи ги наблюдават от сенките на различните сгради. Някой беше преместил фетиша, а единствените хора в Сан Рьогре бяха надзирателя и многобройната прислуга.
— Не знам, но присъствието на Филип тук бе разрушително. Слугите винаги са били неспокойни, когато той идва в плантацията — каза Люсиен. — Сега, след като си замина, всичко ще се нормализира.
В дълбокия му глас звучаха успокоителни нотки, докато я водеше към къщата.
Защо африканците не харесват Филип? Карес искаше да попита, но нещо я накара да се въздържи. Имаше усещането, че Люсиен я предпазва от някаква дълбока тайна, нещо, което не искаше тя да узнае. Това я караше да се чувства самотна. Когато старите тайни излизаха наяве, те показваха, че няма значение колко страстна е връзката между тях. Миналото можеше да създаде проблеми в отношенията им. Появи ли се веднъж подозрение, щеше да е много трудно да се преодолее, независимо от взаимното им привличане.
— Трябва да поговоря със Зои в полето. Ще се видим на обяд. Ще се нахраним спокойно и ще си отдъхнем — обеща Люсиен, когато стигнаха преддверието на първия етаж. — Не се преуморявай. Не забравяй, че доскоро беше болна.
Той я целуна по челото, остави я до вратата на затоплената кухня и потегли грациозно към конюшнята.