Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
Сълзи се стекоха по лицето й като знак за всички потиснати чувства в живота й. Той бе казал, че я обича и тя бе осъзнала през булото на екстаза, че за пръв път в нейния самотен живот някой й казваше тези думи.
След това нямаше вече думи, остана само музиката на споделените викове на удовлетворение, когато той я отведе на онова извисено място, принадлежащо на удоволствието. Двамата заедно достигнаха върха в пълна хармония, намирайки успокоение и доволство. Потънали в уюта на взаимната си прегръдка, те заспаха докато вятърът свиреше около солидните ъгли на Сан Рьогре. Дъждът се плисна срещу прозорците и вятърът изви клоните на гигантските вечнозелени дъбове. Но те продължаваха да спят, чувствайки се защитени в сключените ръце на любимия, без да имат представа за гнева на природата.
Изведнъж Карес се събуди, а сърцето й биеше толкова силно, че тя си помисли, че би могла да го чуе, независимо от бурята. Тя дишаше пресекливо, а въздухът не й достигаше. Какво се бе случило? Какво я бе изплашило? Измъквайки се от прегръдката на спящия Люсиен, тя си спомни.
Тя не можеше да диша, задушаваше се в това тясно, ужасяващо място. Трябваше да се измъкне някак си, те трябваше да я пуснат. По тънката струйка светлина тя можеше да разбере, че отвън бе ден, можеше да усети аромата на дъжда и да почувства вятъра. Не можеше повече да понася тъмнината и ужасяващата самота на гробницата.
Тръпка разтърси стройното тяло на Карес при спомена за кошмара. Гробът на Аурора, тя беше затворена в тази мраморна гробница. Ужасът от нея все още не беше я напуснал.
Един повей на вятъра срещу отворената френска врата донесе в стаята аромата на дъжда. Тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да прочисти съзнанието си от ужасяващия сън. Тя почувства хлад, припомняйки си, че се е мислила за Аурора, прикована завинаги в мраморната гробница на могилата в блатото. И тогава тя усети уханието на цветята под дъжда, уханието на виолетките през ноември.
— Какво има, ma chere? — я попита Люсиен със сънлив глас докато ръката му се протягаше, за да погали рамо то й.
— Прегърни ме! — възкликна тя. — Mon Dieu, прегърни ме!
Той я притисна към себе си почти спящ. Но Карес, дори с, глава опряна на гърдите му, не можеше да заспи. Тя се страхуваше да затвори очи, за да не се пренесе още веднъж на онова ужасно място в блатата. Но макар и будна, тя не можеше да отстрани онова странно усещане за присъствието на Аурора. Тя беше тук, в стаята, бе дошла с повея на вятъра, донесъл аромата на виолетки и на първоноемврийския дъжд. Беше денят на Вси светии, ден, в който си спомняме за мъртвите.
15.
— Къде е Филип? Нямам търпение да потеглим за Шен Верт, преди пак да завали дъжд. — Соланж дьо Водрюл стоеше облечена в костюма си за езда и нетърпеливо потупваше полата си с камшика. — Вие бяхте достатъчно любезни да предоставите коне и каруца за багажа, така че трябва да се връщаме в плантацията. А сега той ни кара да чакаме.
— Вярвам, че е искал да постави цветя на гроба на Аурора — каза тихо Люсиен докато стояха в основата на двойната стълба.
Конярите държаха юздите на три оседлани коня, които риеха земята, докато водачът на магарешката каруца, стар, доверен роб и едно малко момче трупаха кутиите с шапки на Соланж и няколко куфара в задната част на каруцата.
— Днес е денят на Вси Светии, Соланж — напомни съпругът и с предупреждение в мекия си глас.
— Никога няма да разбера как е възможно да се върне на такова ужасяващо място — каза нетактично маркиза дьо Водрюл, свивайки заоблените си рамене.
Карес разбираше чувствата й, дори и да беше грубо от нейна страна да ги обсъжда пред Люсиен. Тя щеше да се радва да ги види, че поемат надолу по реката обратно към Нови Орлеан. Корабът им беше акостирал в Шен Верт. Тя можеше само да се надява заради Филип, че времето ще е по-хубаво сутринта и те ще могат да тръгнат надолу по реката.
Соланж бе отказала да остане още една нощ в Сан Рьогре. Когато мъжете й казаха, че заради проклетото време това не е най-добрият ден да се пътува по предателската Мисисипи, тя стана раздразнителна и почти изпадна в истерия. Люсиен галантно им предложи коне за езда, за могат да се придвижат покрай реката до Шен Верт и духовете се успокоиха. Филип обаче се измъкна, докато оседлаваха конете в конюшнята.
Хладният вятър вееше подобните на арка клони на дъбовете отпред, което пък принуди ято червенокрили косове да излети и закръжи над тях. В тежкия, влажен въздух мирисът от сладките маслинови храсти беше почти непоносим, което напомни на Карес за събуждането й през нощта с мисълта, че от идващия през отворената врата дъжд се носи уханието на теменужки. Тя бе преуморена и полузаспала. Нищо чудно да й хрумнат такива странни неща, след като бе наблюдавала върху церемонията пред гроба на Аурора. От там идва всичко, казваше си твърдо тя, нищо повече.